Един ден Караибрахим ме извика в каютата си и там заварих един непознат клетник, слаб като скелет, със занесени очи и полуотворени уста. Познах, че е гребец на галера. Оковите още стояха на китките и глезените му.
Караибрахим каза:
— Тоя човек ще те научи на своя език.
За пръв път чух български. Турски език бях научил още във Франция, от скука и тщеславие, като чаках да тръгнем за Кандия. Исках да разпитвам пленените паши за живота в харемите.
Българинът родопчанин беше изтощен до безумие и смърт. Често заспиваше. Ала понякога почваше да пее с угаснал, пречупен глас — и тогава излизах от каютата.
После българинът изчезна. Чак в Родопа се досетих, че Караибрахим е знаел за помохамеданчването шест месеца преди да влезе в Елинденя.
ОТКЪС ВТОРИ
Изправиха ме пред три девойки. И трите русокоси и синеоки, като три еднакви плода на трилистна вейка. Първата по-хубава от втората, втората по-хубава от третата, третата по-хубава от първата. През нощта бяха забравили кое момиче бях избрал, пък и то не се обаждаше. Затова спахиите ми предлагаха да взема една от трите най-хубави пленнички.
Помислих си, че решавам съдбата на трите момичета. После ми мина през ума, че не бях по-добър от който и да е спахия. Засрамих се и посочих средната девойка. Отведоха я в одаята ми.
Целият ден мина в приготовление за нощта, която идеше. Каквото и да ставаше в сърцата на спахиите и войниците, никой не докосна нито една от девойките. Пазеха курбаните за уречения час. Караибрахим забрани да се влиза в селото, „защото всичко там принадлежи на падишаха“. Но спахиите намериха отнякъде вино и не вярвам, че пилетата и агнетата върху огньовете бяха Сюлейманагови. А Сюлейман ага цял ден не се показа. Не се показа и Караибрахим.
И аз цял ден не влязох в стаята си.
Вечерта дойде. Луната щеше да изгрее късно. Лумнаха огньове, задумкаха тъпани и тогава в конака писнаха и застенаха жените.
Няма да забравя какво се случи тая нощ. Спомням си какво съм правил и какво съм мислил. Трябва да съм бил пиян.
Тръгнах към одаята си. Писъците, плачовете, охканията и сред тях грубите смехове, подигравки и ругатни караха сърцето ми да плаче. Побеснявах сред тая буря със светкавици, идеше ми да вия и да се тръшкам. Не можех да претърпя тая гавра с човешката воля, това чупене на ръце и на нозе, това чупене на воли. Всяка одая беше дъно на кораб.
А лицето ми го облъхваше нежност. Моята одая беше залив. Искаше ми се да милвам, бавно, с упоение, едва-едва да докосвам с длани човешка кожа, колене и шия, слепите очи, белината отвътре на китките. Искаше ми се да се отпусна на женски скут. Да забравя.
Да се скрия.
А от кръста надолу нещо ме дереше и гърчеше мускулите ми. Нещо се надигаше към гърдите ми зверско ръмжене и хъркане.
Целият приличах на море, над чиито дребни вълни лъха топъл вятър, а в чиито тъмни недра извира мътна вода и се мъчи да стигне догоре. Белите и черните сокове на тялото ми се бореха помежду си.
Отворих вратата на одаята си. За миг ми се стори, че тя е празна. И сърцето ми се изпразни. Вдигнах борината отчаян, разплакан, облекчен. В единия ъгъл имаше струпани като че ли купчина дрехи и две очи блеснаха насреща ми като очи на котка в тъмнината. Закрепих борината на една халка, едва я закрепих, защото ръцете ми трепереха. Пресякох одаята — коленете ми се свиваха и изведнъж ме хвърлиха нагоре. Коленичих пред девойката.
Тя беше подивяла. Беше грозна. Но трябваше да е сто пъти по-грозна, за да ме отблъсне. Аз виждах това, което тя криеше, сто пъти по-съблазнително, отколкото беше.
После, след тая нощ, върнах в паметта си чертите й, както ги виждах тогава. Нищо не беше останало от хубостта й. Всичко в нея беше изострено, вдървено, разкривено. Но аз не виждах това лице на луда. Виждах мечтата си. Срещу мене стоеше нещо топло, кръгло, меко. Имаше мрак, коси, шепот. Задъхване, примиране, отпускане.
Заговорих й. Най-напред на български. Обърквах като обезумял думите, казах, че е жива. Че е другият човек.
Нямаше по-голямо щастие от това да се прегърнем с другия човек, да метнем завивката над главите си и да затоплим шепата мрак с дъха си. Да се отделим от конака, от планината, от Кандия, от цялата земя, от звездите дори. Тая жена държеше топлината и мрака в пазвата си, под дрехата си, до кожата си.
Тя съскаше като притисната котка.
Трябва да съм говорил по френски. Сигурно съм говорил. Мъчех се да я прегърна, да я целуна. Тя се влачеше покрай стената като че ли с пречупен гръбнак. Не се изправи и не затича през стаята. Не вдигна ръка да ме удари със замах. Не беше борба, а някакво напипване на слепци и паралитици. Ловях голата й пета и се мъчех да я допра до лицето си. Тя пълзеше и ме риташе. Беше жалко и унизително.