Спрях задъхан и изтощен. Сърцето ми ме оглушаваше.
Навън жените пищяха и стенеха. Чух от съседната стая викове, тръшкане на тела и удари.
Това беше живот. Силен и първобитен. Моето беше позор.
Сграбчих девойката. Почнах да я треса. Да я търкалям. И усетих, че пръстите ми са на шията й, а ръцете ми удрят главата й в пода.!
Убивах я.
Скочих и изтичах навън. Строполих се по стълбите. Никой не пазеше конака. Ако имаше кой да поведе българите, щяха да ни изколят като овце.
А в конака жените пищяха и стенеха.
Луната изгряваше. Късна луна, намаляла след пълнолуние. Пръскаше особена, уморена и мрачна светлина, сякаш гледах света през опушено стъкло. Светлина като при затъмнение.
Вървях през гората, препъвах се, размахвах ръце и убеждавах девойката. И зад едно дърво изскочи човек. Вцепених се, потта ми замръзна и усетих, че съм целият вирвода.
Човекът се строполи в краката ми, прегърна коленете ми и почна да плаче:
— Паша! Паша! Дъщеря ми!
Изскочиха и други хора, и те налягаха по поляната. Видях на луната, че косите им са бели.
— Внучката ми!
Молеха ми се, вместо да ме убият с камъни. Сториха ми се като пришълци от друга земя, не приличаха на гордите овчари, които видях в конака и край огньовете на сватбата. Още не можеха да се събудят.
И се чуваше как в конака жените пищят и стенат.
Изтръгнах се, като ритах по ръце и лица, както мене ме ритаха в одаята. Опомних се, когато чух поток, сринах се по някакъв бряг и легнах по корем край тънката струя. Пих, измокрих се.
Полека-лека ме достраша. Чувах далечните крясъци и смехове и над тях тихото, равнодушно шуртене на ручея. Тръгнах обратно. Гората, огрята от късната месечина, сега ми приличаше на пеtnepa, в която стълбовете лунни лъчи вдигаха бели сталактити. Димяха изпарения. Студено беше.
Излязох на широка поляна. Луната се скри зад облак. Сред мрака отвсякъде звънтяха някакви животинки — късо и рязко, сякаш се скъсваше изпъната стоманена жичка. Скръцване и звънтене. Звънтенето се стрелваше отляво, отдясно, отвсякъде, никога едновременно, и на мене ми се стори, че една и съща стоманена мушица се стрелка около главата ми и ме омотава в сребърна паяжина, и реже мозъка ми с къси блясъци. Тревожно трепкаха мъжките блестунки — тъй наричат тук светулките, — губеха се и пак светваха, диреха нещо и не го намираха. Прорязваха кратка запалена следа и аз с мъчително нетърпение исках да отгатна накъде отиват, но в мрака те бяха изменили пътя си и светваха другаде. И в прекъснатото звънтене, и в прекъснатото блясване имаше нещо недовършено, нещо, което питаше и оставаше без отговор.
Само в мокрите от роса треви спокойно грееха със студено сияние дебели женски светулки — тежки, едри, безкрили — и чакаха да ги намерят.
Стигнах стената на конака и тръгнах покрай зида. Над мене откъм прозорците идеха вече изморени викове, стонове и пъшкане.
Луната се издигаше, а лунната светлина отслабна. Бях толкова изморен, сякаш цяла нощ бях вървял пеш. Колебаех се дали да вляза, когато чух сладък женски глас над себе си:
— Къде си ходил, Венецианецо?
Не видях лицето, но познах гласа на Гюлфие. Тя стоеше зад дървената решетка на прозореца. Зарадвах й се. Чух един глас като човешки глас, чужд на безумието и отвратата на тая нощ.
Мълчаливо влязох в конака. По двора имаше натъркаляни тела. Под платана беше тъмно. Огньовете догаряха, жаравата малинено червенееше.
Не се лутах, както си представях преди влизането си в конака. Търсех един човек. Имаше кого да търся. Покачих се на чардака. Той беше пуст. Скръцна врата и Гюлфие ме повика:
— Влез.
При нея беше тъмно. Тя пак ме попита.
— Къде си ходил? Отговорих й:
— Далеч от конака. Жените пищяха и плачеха. — И признах тихо. — Тук не е за мене, Гюлфие.
Тя ме хвана за ръката и като приближи устни до мене в тъмното, рече ми тихо:
— Искам да отида да чуя нещо, а ме е страх. Ела с мене. Тя отвори някакъв долап и двамата заслизахме по стъпала.
Съвсем тъмно беше. Не се учудвах, защото бях вървял по много тайни ходове. Опипвах стъпалата с ходилата си. Дясната ми ръка се опираше в грапавата стена, лявата ми ръка я държеше Гюлфие. Стената беше студена, дланта на Гюлфие — топла и мека.
Тръгнахме по равно. От двете ни страни имаше камък, над нас — дъски. Над главите ни се чуваха гласове, тропот, хъркане. Бръкнах в пояса си да измъкна огниво, за да се огледам. Гюлфие ме хвана с две ръце.