— Недей. Тоя ходник обикаля целия конак. Покрай външната стена. В някои стаи се влиза през долапите. Ако светнеш, ще видят през цепнатините между дъските.
Сетих се и попитах:
— Ходът не е ли наравно с избата и оборите? Не са ли затворени там първенците?
— Така е — отговори Гюлфие. — Затова се губи ширината му, а никой не го усеща.
— Да идем да ги чуем — помолих аз.
— Не! — отказа стреснато Гюлфие. — Стига мъки. Ела. Вървяхме още. По едно време Гюлфие спря. Усетих, че се колебае. После гласът й дойде из мрака:
— Запомни това място. Тук е тайният изход. Ти си добър човек, правиш каквото можеш. Тия, които го прокопаха, дойдоха и си отидоха. Знаем го само аз и агата. Ако светнеш, ще видиш, че в стената има вградена обгорена греда. Тя се дръпва.
Продължихме нататък. По едно време Гюлфие отново спря. Исках да я попитам, но тя стисна ръката ми да мълча. Ослушваше се. Беше съвсем тихо. След малко сама ми прошепна:
— Тук е стаята на Караибрахим.
Някъде над мене, съвсем близко, дишаше Елица. Не исках да мисля, не исках да си представям. Задушавах се. Чух Гюлфие да шепне:
— И преди бях тук. Уплаших се. Да не вярваш на никоя. Гък не каза, уж вода ненапита. Поне да викаше за пред хората. Ето, и сега мълчи…
Протегнах ръка да запуша устата й. Пръстите ми докоснаха нещо топло и мокро. Тя ме ухапа.
И ние се заизвивахме на студената пръст като два голи червея в мрака на подземието. Мълчахме. Аз и Гюлфие.
И през тази нощ разбрах каква гореща и отчаяна жена е тя.
В мрака не усетихме кога е изгряло слънцето. Едва се довлякох до стаята си.
Щом отворих вратата, видях, че вътре е тъмно. Тялото на девойката закриваше прозореца. Тя се беше обесила и висеше — дълга и проточена, — а върховете на пръстите й почти докосваха пода. Стъпила беше на седлото ми.
Свалих я. Беше много тежка и вече се вкочанясваше.
В стаята стана светло. Видях в ъгъла кърпата й, та я метнах върху страшното й лице. Отдолу се подаваше русата й коса, която аз бях разпилял през нощта.
Стоях коленичил пред нея. Гледах тялото, което ме подлудяваше преди няколко часа. Не знаех дори името й.
Как се отказа тя от живота? Какво получи насреща? Какво повече имаше от живота, което аз не знаех?
Какво струваше сега тялото й? Мъхът по бузите й, мъхът под мишниците й? Дългите клепачи над сините очи?
Благодаря ти — все едно Саваот или аллах, — че бях жив.
Тръшнах се на постелята си. Нямах сили да се обадя никому. И веднага заспах.
Събудих се, сякаш някой ме удари. Видях тялото на пода и като се препъвах, втурнах се навън. Елица! Елица и тишината в Караибрахимовата стая.
Видях Елица през клоните на платана, от другата страна на двора. Облегнала беше лакти на оградата и гледаше към мене през листата на дървото. Веднага я намразих. Стори ми се, че в стойката на тялото й няма отчаяние. Двете й плитки висяха от оградата надолу като две мъртви змии. Дори косата си беше заплела.
Искаше ми се да се обърна, когато слугата на Караибрахим се довлече до мене. Каза ми, като се прозяваше, търкаше с опакото на ръката си очи и вдигаше шалварите си:
— Господарят те вика да се биете със саби. Дори тази сутрин Караибрахим не искаше да се откаже от фехтовката.
Влязох да взема шпагата си и мълчаливо посочих на слугата мъртвото тяло.
Фехтовахме се под чардака, пред Елицините очи. И двамата бяхме еднакво лоши. По лицето на Караибрахим личеше, че е прекарал безсънна нощ. Беше още по-мършав и дори изморен, нещо съвсем необичайно за него.
По едно време вдигнах поглед и видях двете дълги кестеняви плитки. Озверих се. Три пъти изтръгвах шпагата от ръцете на Караибрахим и я отпращах на десет крачки. И три пъти стоях изправен, нехайно опрял шпагата на върха на дясната си обувка, докато той отиваше, навеждаше се и вдигаше шпагата си. А Елица гледаше отгоре.
Тоя път не усетих дали Караибрахим се ядоса. Изглежда, му беше безразлично. Прав беше. Той имаше Елица.
Тръгнах си. Рязко се обърнах и почнах да се изкачвам по стълбите към Елицината страна. Едва дишах от вълнение.
По средата се дръпнах, за да мине край мене една от момите, които спаха при спахиите. Беше само по бяла риза, окъсана и окървавена, с разпуснати коси. Тя имаше очите на трупа, който тая сутрин свалих от прозореца. Мъртва беше, а ходеше.
Почаках я да отмине и отново се заизкачвах. Пак мразех Елица.
Когато тръгнах към нея, тя се обърна да ме погледне. Плитките й с шумолене се плъзнаха по ръба на оградата, ала не се изхлузиха докрай и останаха извити настрана от главата й, а наклоняваха леко лицето й.
Отслабнала беше. По лицето й видях восъчна белина. Напукани бяха устните й, ала очите й светеха с трескав блясък. И не приличаха на очите на клетницата, която преди миг мина край мене. А под очите й имаше сини сенки. Тъй би трябвало да изглежда лице, изпито от безсънна и пълна със страсти нощ.