Хубава беше, по-хубава отпреди. Оживяла. Спотаена. Страстна. Идваше ми да я заплюя. Синината под очите й ми се струваше следа от мъжки пръсти. Представях си къде ли още по бялата й кожа, под дрехите й стоят тия сини, позорни петна. Спомних си за Севда, сенките по лицето й — мек, пипан плод с прогизнала гнилота.
Чак сега видях, че дрехите на Елица са подредени, закопчани, завързани.
Тя ме изгледа, обърна се, без да наведе глава, и бавно тръгна към Караибрахимовата стая.
Не смеех да се прибера в стаята си, за да не видя мъртвото тяло, очертано от одърпаната дреха. И синьото лице, цялото синьо, не като синьото под Елицините очи.
На двора ме посрещнаха като герой. Научили бяха и се чудеха какво ли съм могъл да направя на една жена, та да се обеси. Техните жертви бяха ритали, бяха пищели, тръшкали се бяха, припадали, ала на сутринта бяха всички живи. Цъкаха с език и ми завиждаха.
Какво бях направил ли? Нищо не направих.
Аз я убих. Аз, подлецът, дори не можах да изнасиля една жена. Аз я убих. Тя е чакала. И това, което е чакала и виждала, било по-страшно от това, което бих могъл да й направя. Ако бях влязъл пак при нея, тя щеше да живее. Както живееше Елица.
Забравих за мъртвата чак през нощта, когато при мене дойде Гюлфие.
В тъмното не виждах колко е дебела. А тя беше много дебела, цяла пряспа от плът. Ала важно ли беше дали е дебела, или не? Умна беше, добра беше. Когато искаше, можеше да милва като майка.
С какво я надминаваше оная, мъртвата — строгата и хубавата?
С какво я надминаваше Елица?
ОТКЪС ТРЕТИ
След три дни изтече срокът, даден от Караибрахим на първенците. И Караибрахим заповяда да ги изведат от тъмницата на вътрешния двор на конака. Три дни не им дадоха да ядат и да пият. Сюлейман ага, който и трите дни не се показа на чардака, прати при Караибрахим човек да му каже, че за три дни и магаре ще умре без вода. Караибрахим попита:
— Нали в тъмницата тече вода по стените?
— Тече.
— Нека ближат стените. А за три дни никой не е умрял от глад.
На третия ден сутринта Дельо поиска и влезе в тъмницата и стражата не го спря. Той застана на вратата, запуши носа си заради вонята, която идеше отвътре, и попита с гъгнив глас:
— Колцина сте?
И като не му отговориха, принуди се да влезе в тъмницата и да мине между налягалите пленници. Преброи ги, а те излязоха шестдесет и трима.
— Нали преди бяхте шестдесет? Кои са новите трима? Дядо Кральо му отговори, защото навярно се надяваше, че ще пуснат новите хора, които преди не се бяха явявали пред Караибрахим:
— Нови има осмина, а петима от старите ги няма.
И той изброи имената им. Запомних само едно, защото той беше после измежду шестимата първи избрани от Караибрахим. Пиша го тук, да го знаят внуците му, ако тоя ръкопис стигне до тях. Старецът се казваше Волчьо Крилатица.
Стоях на вратата, когато Дельо излезе и събу цървулите си, догоре изцапани с нечистотии. А дядо Кральо не се стърпя и попита отвътре:
— Защо питаш?
— Чувате ли да чука над главите ви?
И наистина от три дни откъм стаите на Сюлейман ага непрестанно се чукаше върху камък.
— Агата заповяда да се изчукат върху плоча имената ви. Прави надгробен паметник. Ако някой се отрече и приеме правата вяра, да се обади — ще изличат името му.
Дельо се изсмя беззвучно, а отвътре долетяха жалби и проклятия.
Към пладне Кара Ибрахимовите хора извадиха първенците на вътрешния двор. Последнит е десетина ги извлякоха на ръце.
Всички се събраха накуп около чешмата. А чешмата я пазеха четирима турци с извадени ятагани. Един овчар — не се познаваше млад ли е, стар ли е — все се хвърляше към водата и викаше:
— Искам да пия.
Сеймените го блъскаха назад и бършеха гнусливо ръце в дрехите си. А той падаше и пак тръгваше — ту прав, ту пълзешком, — и все повтаряше:
— Искам да пия.
Освен първенците и четиримата пазачи на чешмата нямаше никого другиго на двора. Едни от първенците лежаха, други стояха прави. Някои покриваха с длани и наметала очите си, защото слънцето ги слепеше, други покриваха с наметалата ушите си, да не чуват шума на водата. А всички, които гледаха, впиваха очи в сребърната струя на чешмата.
Когато Караибрахим заслиза по стълбите, неколцина от легналите се изправиха. И се чу гласът на Манол:
— Планината ви гледа. А след него се чу:
— Искам да пия.
Планината не ги виждаше — дворът беше отвсякъде ограден с чардаци и сгради. И по-добре. Какво беше останало от гордите селяни, които преди десет дни стояха на същото място? Дрехи, потънали в нечистотии и пръст, лица, черни и зелени от лигавата влага, която бяха лизали от стените. Бради, сплъстени и чорлави, ръце, сини от ремъците.