Очите им видях, когато слязох пред тях. Гледаха мрачно, отчаяно и диво.
Караибрахим застана там, където стоеше преди десет дни. Седеше на същия рязан стол. Носеше същите дрехи. До него бях аз с двамината ходжи, едноокия и дебелия. Хасан, сина на Велко, го нямаше. Ала сега Караибрахим беше покрил долната част на лицето си с кърпа да се пази от вонята, и гласът му излизаше глух и променен, а над кърпата светеха безпощадните му очи.
Спомних си какво беше преди десет дни. Спомних си и мислите си. Дали беше се прекъснала нишката между тия хора и планината, дали вече бяха останали сами? Течеше ли още по тях майчина кръв, или кръвта им се беше затворила в кръг и във всекиго биеше само неговото сърце?
Сиври билюкбаши до чешмата попита:
— Ага, да изведа ли и оня, с шареното псе?
— Остави го, какъв първенец е той? — отговори Караибрахим и млъкна.
Караибрахим мълчеше, мълчаха и първенците. После Караибрахим попита и аз преведох на български. Струваше ми се, че самият аз питам. Преди десет дни се усещах самотен, и сега бях сам, ала без да ща, вече се прилепвах към групата на хората с чисти дрехи и чалми. Защото ония насреща, мръсните и отчаяните, ми спомняха за преизподнята на кораба. Отблъскваха ме, исках да се махна или те да се махнат.
— Кой приказваше преди?
Напред излезе дядо Кральо, бялата му коса и бялата му брада бяха очернели, приведен и слаб.
— Старче — рече му Караибрахим, — десетте дни минаха. Дядо Кральо мълчеше.
Чу се гласът на обезумелия от жажда:
— Дайте ми да пия.
Караибрахим каза:
— Пий от извора на чистата вяра.
И аз преведох.
Тогава дядо Кральо проговори и каза:
— Проклет да си.
Караибрахим се изправи и гласът му беше все така равен и спокоен:
— Защо бяха тия три дни мъки? Защо беше тая упоритост? Ала ви прощавам. Ето пред вас огъня, чиято пепел ви показах миналия път. Посипете с пепел главите си и нека всеки от вас сложи върху пепелта ей от тия фесове и чалми.
Той най-напред посочи кръга пепел, който аз не бях забелязал досега, а после струпаните до стената фесове и чалми. И каза още:
— И стадата ви пак ще са ваши, и всеки ще отиде в дома си. И над него ще бъде благословията на аллаха.
Докато Караибрахим говореше, изправените пленници помогнаха на легналите да се изправят. И тъй като се опираха вкопчани един за други, сбъхтаха се в съвсем тясна купчина и не само ръцете им изглеждаха вързани, ами и цялата тълпа беше като омотана с едно общо въже. И жадният се прилепи към тях. Приличаха на огромно животно с шестдесет глави и сто и двадесет крака. Дядо Кральо се облягаше с гръб върху тях.
Дядо Кральо отговори на Караибрахим:
— Що имаше да казваме, казахме го. Прави с нас каквото знаеш. В твоя власт сме.
И млъкна. Всички мълчаха, дори обезумелият от жажда. Чу се чукане върху камък откъм чардака и чукане върху дърво откъм портата.
Отгоре се обадиха:
— Ага, искат да влязат юруци. Караибрахим викна:
— Кажете на проклетия писар да спре, а на юруците да почакат.
Чукането от чардака престана, ала на вратата захлопаха още по-силно. И гласът отгоре извика:
— Идва самият вожд на юруците, Исмаил бей. Караибрахим помисли малко и каза:
— Нека влезе.
Отвориха портата и в двора влезе на кон Исмаил бей, юрукът, и след него седмината негови синове — и те на коне. С бърз поглед юрушкият вожд обиколи вързаните първенци и видя Манол.
А Манол срещна погледа му и тихо, като че ли със срам, рече:
— Добра среща, татко Исмаиле.
— Хаиролсун, Маноле кехая. И Манол му рече още:
— Честит си ти, татко Исмаиле, че имаш седмина синове.
— Честит си ти, синко Маноле, че имаш сто мина братя. Къде ще се меря с тебе?
После се огледа и като се обърна към слугата, който отвори вратата, попита го:
— Къде е Сюлейман ага? Защо не излиза да ме посрещне? И от чардака се чу:
— Тук съм, бей. Добре дошъл.
Всички вдигнаха погледи нагоре и за пръв път от три дни видяхме Сюлейман ага. Облечен беше в своята скъпа виолетова дреха, причесан и подстриган, но блед и отслабнал.
Тогава Вражу кехая викна към него с разтреперан глас:
— Тук сме, ага! Виж хала ни. Нали хвърляше от урвата за блудни думи? Нали уби сина ми? Виж сега дъщерите ми. Проклет да си, кръвнико!
Сюлейман ага се направи, че не го чува. А Исмаил бей, без да слиза от коня, каза на Сюлейман ага:
— Ага, тоя човек тук, вързан като убиец, на име Манол Стоте братя, син без баща, даде на мене, Исмаил бей, своите петдесет и два сребърни чана, а пък аз насреща му дадох земя за село.