Караибрахим се обади: — Къде му даде земя, бей? Къде?
Исмаил бей, който не се беше обърнал към Караибрахим и не го беше поздравил — защото гостоприемството налагаше Караибрахим да го поздрави пръв, — и сега не се обърна към него. А Караибрахим побеля от злост и обида.
— Питай него — посочи Сюлейман ага към нас. — Еничарина пред тебе, Исмаил бей. И прощавай, болен съм, не мога да сляза по стъпалата. Ако се качиш горе, ще ти се кланям до гроб.
— Как ще се кача горе, щом ти не слезе долу? — високо и с недоумение рече Исмаил бей. — Какво става тук? Ти ли си стопанинът на тоя дом, или тия непознати хора? И кой е еничаринът между тях? Не го виждам.
Никой не му отвърна.
— Тогава ти ми кажи, ти, с кичура на челото. Къде са чановете ми?
— Кой си ти? — попита Караибрахим.
— Аз съм Исмаил бей, от седемдесет и осмия оджак. Диря Маноловите чанове.
— Чановете прибрахме. Ала откъде да знаем, че са твои? Юрукът огледа двора и чардаците.
— Има ли тук някой, който да каже, че Исмаил бей не говори правдата?
— Ще ти дам чановете — каза Караибрахим.
Юрукът дръпна юздите, за да обърне коня си. Ала го спря — тъй с извита настрана глава.
— Ага, мога ли да те попитам нещо? — рече той на Караибрахим.
— Питай ме.
— Тогава питам те. Защо са вързани тук тия хора? Познавам ги. Нито един от тях не е крал или убил.
— Те стоят срещу волята на аллаха.
— Манол кехая ми каза, че Мехмед паша турчил в полето. Аз му казах. „Зелената диня, дори да превиеш опашката й, пак не сладни.“ Ще кажа същото и на тебе, да го запомниш, ага. Зелена диня, силом узряла, не сладни.
Юрушкият вожд говореше спокойно, ала с някакво нехайство. По-придирчиво ухо би чуло в гласа му и презрение. Караибрахим не се стърпя:
— Бей, като влезе, чудех се, че дрехите ти са като на тия овчари, навързани по двора. (И наистина юруците носеха дрехи досущ като българите, същите навои и цървули, същите гайтанлии гащи, същите пояси, елеци и ризи. Само нямаха червени наметала.) Сега вече не се чудя. Помни, че вратата е зад гърба ти, а не пред тебе. И лесно се залоства. Защо си дошъл?
— Момко, ти залостй вратата, моите хора ще залостят проходите. Ти ще залостиш вратата с елов прът, моите хора ще залостят проходите с железни шишанета. Не ме плаши, стар съм.
Караибрахим стана на крака. Най-големият син на юрука, Юсуф, подкара коня си и се изравни с баща си. Навързаните българи зашумяха и се раздвижиха.
Напред излезе едноокият ходжа, шейхът Шабан Шебил. Измъкна от пазвата си свитък, целуна го и го повдигна нагоре към юрушкия бей. Оня не спря разигралия се кон, а с глава даде знак на ходжата да подаде свитъка на сина му. Ходжата целуна отново хартията и я сложи в ръката на юрука.
Юсуф прочете нещо и кимна на баща си. Исмаил бей усмири коня си, а в това време Юсуф целуна свитъка и го върна на ходжата. И Юсуф прошепна нещо на ухото на Исмаил бей.
Беят наведе глава, сякаш се покланяше, после я вдигна. Вдигна и ръка:
— Прощавай, Маноле кехая, прощавайте и вие, овчари. Такава била волята на аллаха.
Вдигна коня си на задни нозе, обърна го тъй и го подкара към вратата. Когато преминаваше край всеки от синовете си, оня обръщаше след него коня си. И тъкмо да потъне под тъмната пещера на входа, викна обезумелият от жажда:
— Искам да пия, Исмаил бей. Дай ми нож да разрежа жилите си.
Исмаил бей спря коня си и погледна назад. Каза нещо на сина си Юсуф — какво, не се чу. Юсуф слезе от коня — за пръв път юрук докосна с крак плочите на двора — и свали от седлото малък издут мях. Върна се към завързаните овчари и запита:
— Кой тук поиска да пие?
Из утробата на стокракото животно излезе обезумелият от жажда и отвори уста. Юрукът вдигна високо меха и го стисна. Тънка бяла струя мляко падаше и клокочеше в устата на жадния. Клокочеше и чешмата. Жадният наведе глава, като че вече загубил безумието си, като че вече засрамен. Струята за миг го удари в наведеното чело. После пресекна.
Юсуф свали меха и попита:
— Има ли друг да пие?
А всички овчари, които с луди погледи бяха следили бялата струя, наведоха глави. И жадният, наситил жаждата си, отиде, та се скри по средата им. Те мълчаливо му сториха път и пак мълчаливо сбраха рамене.
Юсуф се върна до коня си, стегна с ремък меха и се метна на седлото.
Исмаил бей викна от вратата:
— Нека никой не каже, че Исмаил бей е минал край жаден, а не го е напоил. Ако някой от вас или вашите синове, или вашите дъщери се отбие в шатрите ми, за него винаги има покрив и постеля. Аллах поне не запретява да срещнеш друг човек под покрива си.