Един след друг юрушките коне минаваха през тунела и ударите на копитата ставаха глухи, а после изчезнаха. И вратата се затвори със скриптене след тях.
А Караибрахим почака, сякаш да се изветрее и духът, който остана след тях, и рече:
— Чуйте ме, първенци, които приличате на плашила. Вие казахте своята дума и аз ще повторя моята. Няма да остане човек в тая долина, който да не начертае кръст с кръвта си и да не плюе върху него. Ще ви мъча и убивам с огън, вода, земя и въздух. С желязо, дърво и камък. С остро и тъпо. Откажете се сега, защото отсега нататък мъките, които сте претърпели, ще ви се сторят дебели колкото малкия ми пръст, а тия, които идват, ще бъдат като кръста ми. Да, обещавам ви го и ще го изпълня.
А първенците мълчаха.
Тогава Караибрахим заповяда да вкарат това стокрако животно в тъмницата, а остави само дядо Кральо. Дядото безпомощно гледаше как другарите му ги гълта черната врата.
Сами един срещу друг останаха сгърбеният дядо и силният Караибрахим. И Караибрахим се надвеси над дядото, както орел над проскубана кокошка. Дядото цял трепереше, сякаш мъжеството му си беше отишло след другите. До тях стоях, превеждах и всеки миг очаквах дядото да рече: „Пощади, ага.“
— Хайде сега, другите ги няма. Промени вярата си.
— Не мога, ага.
— Как тъй не можеш!
— Ей тъй, не мога.
— Ами ако другите я сменят?
— Ако другите я сменят? Ще видя, ага. Аз да съм последен.
— Не е ли все едно, гяур, дали ще си първи, или последен? Нали все ще смениш вярата си. Смени я първи.
— Ами другите?
— Как другите. Нали ти казах — все едно първи или последен.
— Не е все едно, ага.
Дядото стисна устни — с нож устата му няма да разтвориш.
Караибрахим сви нос и едновременно разшири ноздри. Там, където външната страна на ноздрите опираше в носа му, кожата побеля. И две бели черти се извиха около гръбнака на носа му. Караибрахим се изправи. Мислех, че ще се пръсне. Той каза на билюкбашията, който седеше до чешмата:
— Влез вътре в тъмницата и намери петимата най-стари овчари. С тоя тук да са шест. Не, няма да коля. Обръснете ги, очистете ги, дайте им да ядат каквото поискат. Нека си поискат по едно нещо. Изпълнете го. После ми се обади.
Билюкбашията стоеше с отворена уста. Караибрахим добави:
— Изведете и Вражу кехая, който викна срещу Сюлейман ага. Караибрахим си отиде и тоя ден повече не го видях. Чух само гласа му.
Същия тоя ден в конака дойде Севда, не се беше вестявала от нощта на сватбата. Гюлфие я посрещна сърдита. Севда цяла трепереше и се оглеждаше.
— Какво искаш? Защо идеш пак? — викна аговица.
— Нека се махне тоя мъж.
— Тук ще остане.
Жената изведнъж се разплака:
— Всяка вечер идва, всяка вечер си отива, аговице. Уби ме, разпра ме. Избягах.
— Кой ма?
— Иде страшен, космат, очите му светят. Почва да ме души. „Ти си виновна“… „Заради тебе… Останах без сърце“… После… И си отива чак на сутринта.
— Кой ма, никаквице?
— Горан, дядо Галушковият син. Дето съм го примамила вечерта на сватбата, че изтървал пътеката. Гледай.
И Севда запретна ръкави да покаже синините по ръцете си. Разтвори и пазвата си. Гледах аз, ала още по-жадно гледаше Гюлфие.
— Като не можеш да правиш любов — рече тя с глух глас, — като не можеш да правиш любов, защо се захващаш?
— Аз ли не мога да правя любов, аговице? Аз ли? Ала ме е страх.
Тя се досети нещо, загледа се в Гюлфие, помисли и рече:
— Страх ме е да не му родя дете. Ами ако е голямо като него? Ще умра, ще се пръсна. Ти знаеш ли, че братовото му куче която кучка качи, тя умира — такива едри са кучетата.
— И какво искаш, кучко?
— Скрий ме в конака. Иначе ще го издам. Не мога повече. Да дойдат да го хванат.
— Дума ако продумаш, ще река на агата да те побият на кол. Тогава ще се разпори и утробата ти, и мръсното ти сърце. Остани в конака.
И когато Севда се отдалечи, като люлееше стройната си снага, рече със злоба подире й:
— Ялова е като мене. И тя го знае. Каза ми нарочно за детето, да ме заболи. Познавам я.
— Как можеш да познаваш, Гюлфие? — попитах аз.
— Познавам най-много по това, как гледа мъжете. Всекиго моли за дете. Не я ли виждаш каква е?
Рекох й тихо, без да се срамувам от нея, но с такъв глас, който показваше, че друг е казал това преди мене:
— Три неща има, които са ненаситни, дори четири, които не казват: „Стига!“ И първите две са — преизподнята и неплодната утроба.
— Вярно е! Ах, много е вярно. А кои са другите две?
— Земята, която не се насища с вода, и огънят, който не казва: „Стига!“
— И това е вярно. Ала и друго има, ще ти го кажа аз — мъжкото око на жени и на синове.