Стоеше срещу мене огромна, кръгла, бялата й кожа лъщеше като опъната на тъпан, устничките й се смееха. Изведнъж видях, че от очите й текат сълзи.
— Прости ми, Гюлфие — рекох й трогнат аз. Съжалих, че приказвах с нея като мъж с мъж. Не исках да я загубя.
Тя изтри гневно сълзите си.
— А знаеш ли защо тая никаквица ми говореше за Горан и ми показваше пазвата си? Знае тя, че съм луда по него.
Тя пък говореше с мене като жена с жена.
— Много мъже съм срещала, три пъти е трепнала утробата ми. И то — само като ги погледнах. Сигурно тъй непразните жени усещат, че за пръв път децата им мръдват в тях. Единият мъж е Манол, другият е Горан, а третият е Караибрахим. Зная аз, че само тия мъже могат да събудят децата в мене. Ала няма как да ги примамя.
Идват черни и страшни страници. Чудя се дали да ги пиша. Обхваща ме униние. Умора налива ръката ми. Главата ми тежи, нищо не ми се прави. Как ще премина през това море от мъки и ужас? Гледам напред и виждам купища листи, които трябва да напълня с разкази за човешко страдание. Когато си спомням, пред мене само за няколко мига преминават всичките тия мрачни дни, през които и слънцето сякаш беше потъмняло. Паметта не иска да се рови. Сърцето бяга. А почна ли да ги описвам, трябва да се напрегна, за да извадя от черната вода на кладенеца отдавна удавени спомени. Дни наред ще се събуждам и ще зная, че ме чака ден на жестоки спомени.
Всичката ми мъдрост, цялото ми спокойствие, събирано през тежки години на изпитание, се разклаща, щом си спомня тия дни. Зная, зная, човек не е звяр, затова пиша и тия редове. Но има хора зверове. Тежко им, че злото ги е избрало за свои товарни животни. И все пак — защо беше нужно всичко това?
Ала трябва да почвам. Представям си, че съм ловец на бисери. Измъкнал съм купища миди от дълбините и съм ги оставил да гният. И сред разложеното месо и вонята ровя с изтръпнали пръсти, да намеря скритите бисери.
От тоя ден, в който Караибрахим извади жадните и гладни първенци на вътрешния двор, аз загубих равновесие. Стана изведнъж. Усетих, че нещо ме носи и не мога да се спра. Бях като лист в буря. Вятърът ме блъскаше ту на една страна, ту в камък, ту на друга страна, ту в дърво. Кошмар ли беше, или наяве? Не можех да се спра, да се огледам, да размисля. Удар след удар падаха върху мене и аз тутакси покривах с длан удареното място, а в това време ме удряха другаде.
Жив бях, но не се радвах. Имах само една мисъл — да изтрая. Да не се развикам, да не разкъсам дрехите си, да не попадна под колелото на страшната кола, която дрънкаше и се тресеше през Елинденя. Да не сбъркам. Знаех, че ще свърши. Понякога не вярвах, че ще свърши. Само отначало нощем можех да се отпусна при Гюлфие. Но то не беше почивка.
Затворени бяхме в конака — ние, Караибрахимовите хора, пленените жени, окованите българи. И Сюлейман ага с хората си. Целият конак беше прокълнат. Прокълнат бях да стоя с тях. Не можех да изляза, да тръгна през зелената планина, да легна на тревата. Прокълнат бях. Там ме чакаше смърт. Само можех да гледам през прозореца как слънцето изгрява и залязва. Зелените върхове на гората хвърляха върху планината покривка, под която кипеше и дебнеше друг живот, враждебен на моя.
Целия следобед главорезите на Караибрахим се занимаваха с шестимата старциовчарй. Спомних си как римските войници облекли Исуса във виолетова мантия. Подстригаха ги, измиха ги като деца. Дадоха им да ядат. Гледаха ги в устата. Дядо Кральо отказа. Вражу кехая плачеше, сълзите му капеха в чинията, ала ядеше. И другите четирима старци ядяха здраво, без да бързат. Мускулите на слепите им очи и брадите им мърдаха. Приличаха на пътници, спрели за миг, готови да станат и да тръгнат на дълъг път. Попитаха ги какво искат. Един от тях поиска да издои овца. Доведоха му крава. Той доеше с търпеливи, ловки движения, а стотина души го гледаха отстрани, сякаш правеше някакво чудо. Вражу кехая поиска да викне. Засмяха се. Той събра въздух и викна така, че водата в чешмата Спря да тече:
— Дъще, къде си?
От чардака, като от дълбока пещера, проплака женски глас:
— Тук съм, дядо!
Запушиха му устата, ала не го биха.
Трети поиска да го изведат вън от конака да погледне планината.
Четвъртият поиска да прибере хляба, който остана на трапезата.
Отидоха да питат Караибрахим, а той зверски ги изруга.
Не помня какво поиска петият.
Дядо Кральо нищо не поиска.
Щом се стъмни, дойде Сиври билюкбаши и каза, че старците трябва да се приберат при другите пленници. Вързаха ги, прибраха ги. Помислих, че Караибрахим очаква от шестимата избраници да разкажат колко хубаво е вън, на белия свят. Лъгал съм се.
Говорех с Гюлфие на чардака. Тя беше тъжна — ходила при Сюлейман ага, а той я изгонил. На двора се размърдаха хора и светлини. Палеха нови борини. Караибрахим се канеше да влезе при първенците.