Втурнах се в стаята на Гюлфие. Търсеха ме да превеждам, не ме намериха. Доведоха ходжата Хасан. Тогава се сетих, влязох в долапа и опипом се спуснах по тайния ход. Лесно разбрах къде е тъмницата. Камъните на зида нарочно бяха оставени без спойка помежду им, за да се чува какво става вътре. Сега между камъните се промъкваше светлина.
Чух гласа на Караибрахим:
— Тия шестима души, които сами избрахте днес, ще умрат първи. Всеки ден ще убивам по един, за да стигнат за цялата седмица. В петък ще почивам. Единия ще набия на кол, втория ще посека на парчета, всяко парче мравка да го носи, третия ще заровя жив в мравуняк, четвъртия ще разпна на земята, да го изядат мухите, петия ще изгоря жив, шестия ще одера жив. Казах ви — ще ви мъча със земя, огън, вода и въздух. С дърво, камък и желязо.
Ходжата Хасан, син на Велко, бавно повтори тия думи.
Първенците мълчаха. Около тежките камъни се очертаваха тесни цепнатини от светлина. Прилепил се бях цял до влажната стена, затова замръзнах и треперех.
И чух Караибрахим да казва още:
— И тъй, седмица след седмица по шестима. Маноле, къде си? Манол не отговори.
— Уплаши ли се, Маноле? Тебе ще убият последен. Разправяха ми, че преди сто години, когато паднал Кипър, както ще падне и Кандия, нашите одрали жив един венециански капитан и напълнили кожата му с пера. И му облекли дрехите. А той живял одран три дни и гледал самия себе си в собствените си дрехи. Искам да разбера дали и ти ще оживееш, за да се погледнеш отстрани.
Хасан ходжа повтори същото на български. Първенците мълчаха. Караибрахим каза:
— Само по един човек ще вижда как умира всеки от вас. За да ви разкаже после. Когато си представяте какво е било, ще ви бъде по-страшно.
И заповяда на Сиври билюкбаши:
— Развържи шестимата. Дай им тия зарове. Остави им една борина. Нека хвърлят заровете да видят кой ще умре утре.
Светлината намаля. Остана една бледа, треперлива нишка, която се люлееше, между камъните като духната паяжина.
Два пъти чух всяка дума на Караибрахим. На турски и на български. Без да искам, сам я превеждах наум.
Чу се хлопането на железата, които затвориха вратата на тъмницата. После чух гласа на дядо Кральо:
— Маноле, пощади!
И Манол проговори:
— Защо се молиш на мене? Моли се на Караибрахим. А дядото рече пак:
— Маноле, смили се!! И заплака.
Разнесе се Маноловият глас, спокоен и силен:
— Щом искаш, откажи се!
Дядо Кральо отговори през сълзи:
— Проклет да си! Няма да се откажа!
— Защо ме проклинаш?
— Не ме гледай тъй! Не ме гледай! А Манол каза:
— Планината те гледа. Вражу кехая запищя:
— Проклет да си! Проклета да е планината! Проклета да е майка ми! Не искам, не искам!
Паяжинната светлина се скъса. Оттатък беше догоряла борината. Чаках и треперех от студ в мрака. Никой не се обади повече. Излязох от тайния ход. Блъснах Гюлфие и отидох в одаята си.
Най-напред легнах по гръб. После почнах да се мятам като побъркан. Мразех Манол.
Жив бях. А той ми пречеше да живея.
Исках да го смажа, да го превия, да го видя проснат и жалък. Тоя глупак Караибрахим знаеше само да коли и да сече!
В мене се събуждаха поколенията френски благородници, които векове поред бяха измъчвали, потискали и смазвали човешки същества и воли. Треперех като от непреодолима тайна страст, по-силна от страстта през оная нощ към обесената девойка. Борех се с изкушението, отблъсквах го, а то се надигаше от дъното. Идеше от мрака. Шепнех нещо, въртях се, охках.
Мъчех Манол. Той беше до мене. Висеше на палците си, със сто килограма на нозете. Костите му излизаха от ставите, жилите му се късаха, кожата му се пукаше. Трупът му ставаше толкова дълъг, че съединяваше пода и тавана. Обувах нозете му в мокри обуща от ремъци. Слагах го да язди на остриета. Горях го на слаб огън, вързан само за вериги за кръста, и той тичаше около стълба, а навсякъде около него имаше огън. Зарових го жив и устата му се пълнеше с пръст. И още, и още, и още.
Тоя глупак Караибрахим! Исках да скоча, да разтворя вратата му, да го вдигна от леглото, където спеше Елица с разпиляна коса.
Да му кресна как се измъчва, да грабнем борината, да се втурнем в подземието.
Пред мене се гърчеше топло човешко тяло. И каквото му сторех, някой друг искаше да го стори на мен и сега вече се мятах и гърчех, защото се бранех. И не можех да се изскубна от страшните мисли, които ме тресяха като в треска. Виках: „Не! Не! Не!“ А нещо тъмно и неопределено идеше към мене.
Не усетих кога е влязла Гюлфие. Щом ме докосна, изкрещях. Тя запуши устата ми.