На сутринта, преди да се измъкне, тя ме погледна в очите.
— Това не си ти — каза тя и поклати глава.
Аз бях.
ОТКЪС ЧЕТВЪРТИ
Бог да бие сива кукувица, че закука рано преди пролет, преди пролет, рано пред Благовец, та измами млади арамии.
От сто години стои Сюлейманаговият конак сред Елинденя, та стените му белеят, а Елинденя чернее. Преди беше като гарваново свърталище, от което излитаха гладни сеймени да се слетят на християнските души като на мърша. Сега белее като змийско яйце, в което се люпи змей невиждан, който иска да покрие с ципести крила цялата долина.
А по околните планини като подгонени пилци се бяха пръснали хората от трите села, изгонени от гнездото си, в което сега се мътеше само бялото яйце. Стояха на планината и чакаха.
Чаках и аз. Чакахме пратениците си. Защото там долу, в конака, седяха вързани със скръб и желязо шестдесет души българи и те бяха наши пратеници, слезли в бърлогата на звяра. И нямаше ни от тях, ни за тях вест или дори слово. Не врагът ги беше пленил, та откарал, ние ги бяхме пратили, планината ги беше пратила, да покажат на Караибрахима, че никога няма да пречупи волята ни.
Всеки ден се изкачвах на върха Бялата глава, седях на порутените мраморни стени, та гледах конака. А после затварях очи и почвах да викам в паметта си лицата на първенците. Идеха те едно по едно, като огрени от месечина, както в оная нощ край воденицата. Пращах им добрите си мисли, а те си отиваха, сякаш не ме чуваха. И като отворех очи, виждах да се белее конакът и дори слънчевите лъчи отскачаха от белите му стени. И знаех, че зад зидовете му има студ и мрак и в тоя студ и мрак стояха първенците.
А ние чакахме пратениците си. Що друго можехме да сторим?
Младите се сърдеха и казваха: „Да нападнем“ — старите само клатеха глави. Че техните бащи им бяха разправяли какви камъни са цепили и какви дървета са свличали, когато се вдигали белите стени на конака.
И като гледах конака и покривите на трите села, спомних си за мумиите, които заварихме в пещерата. И те бяха стояли тук и бяха гледали същите плочи на покривите. И те бяха чакали. И не дочакали. Затова твърде не обичах да влизам в пещерата, да не ми се привидят страшните лица и празните очи.
А в тая пещера бяха събрани двеста души, повечето жени и деца, и то най-вече жените, децата и внуците на клетниците, отведени от Караибрахим. И тъй като хората в тоя край вярват, че лястовиците зиме не отиват на юг, а се крият в пещерите или се превръщат в прилепи, казваха, щом видеха прилеп: „Защо и ние не станем като лястовици или като прилепи и да се събудим чак когато над долината дойде пролет, та споменът за Караибрахим да се стопи като сняг?“
Ала се събуждаха всяка утрин и искаха да ядат. И преди да сложат залък в устата си, затичваха се горе по стръмното, до срутените стени на езическите храмове, та да погледнат конака. А той си стоеше все там.
Тъй минаха пет дни, изпълнени с чакане и скръб. Още на първия ден се разболя от страх една девойка и викаше дружките си, отвлечени в конака. А братята й изнесоха от селото сандъците, пълни с прикя, та ги сложиха върху пясъка на пещерата да ги гледа, да им се радва и да си мисли за булченските дни. И тя молеше дружките си да обличат новите й руби и на която приличаха, даряваше им ги. На третия ден умря. А в същия ден се роди дете и донесоха щит на голяма костенурка, та сложиха детето в щита, и като заплачеше, люлееха го.
След като прочетях утрин молитвата на коленичилите клетници — а Четях аз горе, на високото, сред развалините от храмовете на старите богове, — тръгвах по билото, по ръба на долината Елинденя, да отида до превала Милото господи. Там сядах между големите каменни кръстове и черпех сила от покоя на планината. И първия ден, когато навлязох в гробището — ето, най-големият кръст беше изчезнал. И колкото да го търсех, не го намерих. А на втория ден изчезна втори кръст. На третия ден, когато отидох след заравянето на девойката и мислех за сестрите й в конака, погледът ми беше изострен от мъката, та видях, че някой е копал и после грижливо покрил копаното с пресни чимове да не личи.
Някой скриваше кръстовете в земята. Там стоят те и досега и само те са останали, защото после турците строшиха ония, които го стърчаха по гробището. И когато над Родопа отново изгрее слънце — дано стане по-скоро, — нека хората разкопаят поляната надясно от прохода Милото господи. И ще намерят каменните кръстове в земята.
Оная нощ се скрих в гората край гробището и брах много страхове. А посред нощ излезе между кръстовете сянка и чух удари на мотика. И като напрегнах очи, познах Момчил. Станах и го повиках, а той взе да отстъпва заднишком като пред призрак и се стопи в гората. „Момчиле“ — викнах му аз, ала той не се обади.