— Проклет да е Момчил.
И второто се наведе, взе камък, хвърли го и каза:
— Проклет да е Момчил.
А до вечерта купът камъни беше висок до кръста ми, защото и старите, щом минеха, хвърляха камък, само че нищо не казваха. Хванах ръката на мъдър старец и го помолих:
— Недей, той го направи от много обич. А старецът ми каза:
— Обичта е своя работа, а стражата — хорска. Нека се скита отхвърлен като кукувица. Ти знаеш ли, отче, защо е прокълната кукувицата? Защото една пролет закукала, преди да се е разлистила гората, та излъгала млади хайдути. Те хванали планината, ала паднал сняг и ги уловили по стъпките. Оттогава кукувицата няма свое гнездо. Бог не е простил на една птица, и то за десетина хайдути. Ние ли да простим на Момчил, че предаде Елинденя?
И хвърли камъка. А камъкът сякаш мене удари и остана да тежи в сърцето ми. Ала това беше петият ден и когато се изкачих до развалините, тогава видях, че турците ровят жив човек в мравуняка. И в гърдите ми лумна огън, та стопи камъка!
Ако беше вярно, че преди векове през суша жреците палели пред тия храмове огромни огньове да покажат пътя на облаците, та падал силен дъжд, ако беше вярно, то само пламъците в моите гърди щяха да извикат такива облаци, че потоп да завлече и проклетия конак, и цялата Елинденя.
А през нощта заровеният в мравуняците възкръсна и дойде в пещерата. И това беше Вражу кехая. Мравките прегризали въжетата му, та избягал.
И вестта, че най-после дочакахме човек от конака, полетя по планината, та тръгнаха борини из мрака и се събраха на голям огън в развалините. Защото хората от трите села бяха пръснати наоколо в десет, че и двадесет различни стана и сега се събираха за пръв път от сватбата. И като хвърлихме всички борини накуп, пламъкът се вдигна и освети белите камъни и белите лица на хората. А Вражу кехая заразправя. Почна тихо, ала хората по-отзад не чуваха, пък излезе и вятър, та той трябваше да вика. И каквото разправяше, ставаше още по-страшно от викането му и срамно беше човек да говори такива неща. А вятърът раздухваше и размяташе огъня.
И като намерих сили да вдигна глава и да погледна, видях да се белеят само камъните, пък и те почервенели от огъня, и нито едно изправено чело. И ми идваше да блъсна Вражу кехая, за да млъкне. Ала не смеех да го докосна, защото беше мъченик.
Тогава из мрака изскочи Момчил, който стоял скрит и слушал, скочи до огъня и викна:
— Защо плачете, глупци? Радвайте се, че планината е родила такива мъже.
И никой не вдигна камък да го удари, макар краката им да бяха стъпили на камъни. Момчил беше син на Манол.
На другия ден Вражу кехая събра домочадието си — а това бяха много хора — и слезе в Заград. И като разбраха хората, че Караибрахим още шестдесет дни ще убива всеки ден по един човек, мнозина рекоха: „Да се върнем по къщите си, защото дотогава турците няма да ни закачат.“ Като че ли никому не дойде наум, че първенците могат да се пречупят, та всеки пресмяташе шестдесет дни по един човек.
И аз го пресмятах. И се превих до земята, като си помислих, че шестдесет дни ще гледаме от високото как умира човек, а ние не ще можем да му помогнем. Дори името му нямаше да знаем, та да се помолим за него. И да не видехме, щяхме да го знаем, че всеки ден умира един от шестдесетте. Затова не се качих горе, а слязох към воденицата на дядо Галушко.
А той стоеше на белия камък, който Манол беше преместил, та да сресва Елица скритом косата си. Стоеше и се люлееше напред-назад, като че ли тъчеше на невидим стан. И побелялата му глава се люлееше като махало. А скокът все бучеше, хвърляше се нагоре и падаше в езерото. И скритото под воденицата колело се въртеше, та стените й трепереха, ала камъните не мелеха нищо.
Дядото не ме чу. А когато го бутнах по рамото и ме погледна, сякаш не ме и позна. Пък аз трябваше да извикам на ухото му всички страшни думи, които снощи чух от Вражу кехая, да ги викам, та глухият дядо да ме чуе. И както снощи исках да бутна кехаята, тъй трябваше да се намери някой мене да блъсне в езерото, та да се удавя и да млъкна. Ала млъкнах и без това, защото заплаках от ярост и мъка. Белият дядо ме гледаше, сякаш знаеше нещо още по-страшно. Колелото тракаше и камъните трептяха, а на мене се въртеше главата, защото се бях навеждал напред-назад подир стареца.
А той спря да се полюлява и си спомних, че бях видял уловена мечка да се люлее така, не зная дали от безизходна мъка, или защото мислеше, че върви нанякъде. И дядото хвана торбата ми, ала не проговори, защото беше онемял след нощта на сватбата. Щастливи бяха, които можеха да плачат.