Сетих се, извадих псалтира. Защото дядо Галушко не можеше да пише, ала разпознаваше големите букви. Разтворих страниците на азбучната молитва и той посочваше с разтрепераната си ръка буква след буква, докато прочетох:
„Ами детето?“
И ме погледна с такива очи, и ме питаше с такава мъка, че сто пъти по-добре беше да ми каже каквото и да е. А мислех, че ме пита за Елица. Чак после разбрах, че ме е питал какво ще стане с детето на Елица и Караибрахим.
ОТКЪС ПЕТИ
Сюлейман ага разпусна хората си. На сутринта в конака бяхме останали само ние, пленничките и първенците. Караибрахим влезе при Сюлейман ага. Спахиите викаха и заплашваха агата, защото намериха трупа на един свой другар, а момата пленничка беше изчезнала.
Караибрахим излезе, на вид ядосан, но познах, че всъщност се радва.
— Ага — викна му Кеманчиджогли. — Защо не ги изклахме? Сега ще хванат горите и ще станат хайти.
Караибрахим повдигна рамене:
— Дали са петдесет повече или по-малко — все едно. Защото от стотина души хората на Сюлейман ага тогава бяха останали едва ли и петдесет — останалите се разбягаха още преди. — Те имат оръжие — упорствуваше Кеманчиджогли.
— По-добре да са в гората, отколкото в конака — рече Караибрахим и си отиде.
Сюлейман ага остана сам. С него бяха само двамината чиновници турци и трима слуги. И при Гюлфие имаше няколко жени.
Същия ден изведоха един от шестимата старци и го побиха на кол.
На другия ден в конака дойде овчар от Сюлейманаговите стада и разплакан разправи как Дельо запалил две кошари — едната с млечни овце — сегмал, — другата с агнета и овни — йоз. Двете кошари били на две планини, едната срещу другата.
— Кога агнетата блееха за майките си, черна се земя тресеше. Кога овцете блееха за агнетата си, синьо се небе цепеше — плачеше овчарят.
Имало стар хайдутски обичай да се пече на шиш живо агне. Който изтраел писъците му, оставал хайдутин. Който си запушел ушите или си отивал — връщал се на село. Дельо изгорил живи хиляда овци и хиляда агнета. Тридесет души вързали вечерта овчарите, трима души ги отвързали сутринта. Останалите не изтраяли.
До агата стоях, бях дошъл да му покажа, че за мене е все едно дали е владетел на богата долина, или е изоставен старец. Стори ми се, че устните на Сюлейман ага мърдат и той си шепне:
— Защо? Защо? А гласно каза:
— Звяр храних, редно беше да ме ухапе.
И овчарят още разказа, че половината овце на агата са откарани от самите овчари българи, а двамината турци кехаи са заклани. Агата се обърна към мене:
— За какво живях? Не жаля, че ме оставиха сеймените. Ами селяните? Овчар бях, те бяха овце. Добър овчар бях. Пазих ги от вълци, очистих камъните от пасищата им, сложих мостове над реките. Доих млякото им, стригах вълната им, пекох ги на жарава и ги ядох. Нали съм овчар? Нали са овце? Какво друго можех да правя?
А пък аз какво можех да му кажа?
Още незатихнал плачът на овчаря, който не можеше да забрави запалените кошари, и дойдоха двамина татари, качени на един кон, водени от Сюлейманагов човек. Конят избиваше искри изпод копитата си, смазан от двойния товар, а татарите махаха голи саби и заплашваха водача, че ще го колят. Агата го беше пратил да разбере какво става с Мехмед паша и ето — оня се връщаше с татарите.
Водачът отиде най-напред да се наяде и напие, ала аз мисля, че отиде при Караибрахим.
Поисках да стана да си вървя, ала агата ме спря с усмивка. А в съседната стая писарят изчукваше надписа върху камък, та ми пробиваше сякаш главата.
Водачът дойде — стар опитен човек, с хитри очи. И взе да проклина татарите, които искали да преведат и конете си през тайната пътека, та падали и ставали три дни, а накрая все пак единият кон се ударил и татарите замалко щели да заколят водача.
Чудех се на агата как го трае да му плеще глупости и как търпеливо го чака да разправи важното.
А човекът, изглежда, чакаше агата да го попита, ала по едно време сам каза:
— Нищо не излезе, ага.
— Даваше ли, както ти казах? Щом искат чоха алена — да даваш сърма коприна? Щом искат бели грошове, да даваш жълти жълтици?
— Никой нищо не иска.ага. Всички са като зверове. Кръв искат. Пък и нямаше за какво да питам. Още като изкачиш Връшника и всичко се вижда. На север всичко гори. Тая нощ видях пожар и насам, та се уплаших да не сте пламнали и вие.
И замълча. И агата мълчеше. Тогава човекът каза: