— А тия татари идат за добро, ага. Добър хабер ти носят. И пак замълча. Почака и пак проговори:
— При Мехмед паша са братовите ти синове, щенетата на брата ти Хайредина. Ровят.
Млъкна и повече нищо не каза. Само подаде тежка торбичка.
— Ето го златото, ага. Всичко е вътре.
Агата кимна, ала не посегна и човекът трябваше по принуда да остави златото на пода. Смути се и си отиде.
— Извикай татарите — рече след него агата.
А в съседната стая проклетият писар все дълбаеше погребалния надпис, та чукаше, сякаш подкопаваше основите на кьошка.
Влязоха двамината татари, кривокраки, с кожуси, и изпълниха кьошка с миризма на пот и спарено. Кримски татари бяха, съюзници на султана, даваха му петдесет хилядна конница. Те държаха в шах московците и поляците, а султанът държеше тях с войските си в Кафа и Тана, водени от бейлербег.
Татарите дадоха на агата свитък с писмо и се държаха на голямо, макар иначе да изглеждаха любезни и усмихнати. Сюлейман ага каза на единия:
— Вдигни ей това от земята.
Татаринът вдигна кесията и очите му станаха тесни като срязани с бръснач, когато усети тежината й.
— Отвори я! — рече агата.
Защото, разбира се, татарите никога не бяха помислили, че вътре има злато.
Татаринът я развърза и погледна, а другарят му надникна през рамото му.
— Ваша е — рече агата.
И двамата се проснаха на пода като по даден знак. И както лежаха по очи, единият рече — не разбрах кой, пък и двамата си приличаха като близнаци:
— Пази се, ага. Повече не зная.
Гласът му беше тих и понеже устните му допираха пода, глух и неясен.
Станаха и си отидоха, а пък агата дълго мълчеше със свитък в ръка. И от съседната стая — ала се чуваше, сякаш е в зимника — идеше равномерно чукане на длето по надгробния камък. Мислено се поклоних пред агата, че не отвори веднага свитъка.
Агата стана и влезе през една врата. На пода кръстом стоеше не писарят, а самият Хасан ходжа и дълбаеше мраморна плоча. Веждите и брадата му бяха покрити с бял прах. Спомних си дядо Галушко Белия — къде ли беше сега клетникът — и неговите думи за зърната, които не станали класове. В прах се превръщаха имената на първенците, а какви класове можеше да избуят от семето им.
— Чети — рече му Сюлейман ага и му подаде свитъка. Ходжата остави длетото и чука, избърса изпотените си ръце в косата — беше без чалма — и пое свитъка. Разгъна го и почна да го разглежда. И агата пак не го накара да бърза.
— До кадията е — рече той. — До тебе, а написано, все едно че си кадия. От султана е.
Видях на хартията туграта на Мохамед, син на Ибрахим, винаги победоносен, ала човекът не я целуна. И зачете:
— „До най-справедливия измежду правоверните съдници, пръв между духовните сановници, изповядващи единоличието на бога; рудник на добродетел, мъдрост и справедливи решения за целия народ; наследник на знанията на пророците и божите пратеници; отличения с голямата милост на всевишния, кадията на Елинденя, нашия молла, нека се множат знанията и добродетелите му…“
— Не чети нататък — рече Сюлейман ага. — Кажи какво пише!
— Пише, че за твоята справедливост те награждават с червена чохена руба, копринен бял пояс и златен синджир — нишан — за врата. Да идеш в Одрин да си ги получиш.
— Какво ще кажеш?
— Султанът знае за това писмо, колкото покойният му баща.
— Каквато моята справедливост, такава неговата награда. По-нататък.
Ходжата отново зачете:
— „В никой случай обаче не допускай да се наложи изпращането повторно на нова свещена моя заповед по същия въпрос. Така да знаеш и на свещения мой знак да се доверяваш.“ Това е.
— И на свещения мой знак да се доверяваш… Сюлейман ага изрече думите една по една. — А това какво е, за повторната заповед? Кого канят два пъти за награда?
— Така се пише.
— Свършвай с надписа и се готви за път. Утре тръгваме. Човек не може да избяга от съдбата си. Нито от наградата си. Много ли ти остава да работиш?
— Имам да издълбая още едно име и отдолу думите: „Загубата беше голяма, но такава беше волята на бога. За спомен и утеха.“
— И без последните думи може. То се подразбира. Всичко става по божия воля. И каква утеха е надгробната плоча? А името чие е?
— На баща ми — каза ходжата. Едва задуших вика си:
— Как, ходжа, твоят баща между първенците ли е?
— Днес го набиха на кол — рече ходжата.
Още щом се свечери, слязох в тайния ход. Взех си от стаята на Гюлфие завивка и възглавница, да ми е меко на камъните.
Гюлфие подреждаше агата за път и плачеше. Заминеше ли той, тя оставаше сама и без подкрепа. Едва можех да позная хитрата, безсрамна жена, от нея течаха сълзи като от пробит мях и месата й висяха.