Все през сълзи ми разказа, че една от слугините й видяла Караибрахим да прегръща Севда. А после чула, че Севда се подиграва с Елица. Викала й, че Караибрахим й обещава конаци — само да седи и да ниже маргарит. Викала й, че не бива бели ръце и бяло лице като нейните да горят по слънцето.
— Е, че какво?
Мъчно ми беше за нея и се сърдех на себе си, че гледам да избягам, но не можех да търпя такива сълзи.
— Как какво? Ами ако приеме правата вяра? Агата заминава, остава Караибрахим и с него Севда. Тя ще управлява конака.
„Там ли ти е болката?“ — помислих си аз. — Не се бой, ще вземе ли Караибрахим да замени Елица със Севда?
— Божичко, колко си бил глупав! Сякаш не си мъж. Елица е бистра вода, е Севда е руйно вино. Кой ще пие вода, когато има вино? Елица и сто години да учи, няма да научи Севдините мурафети. Оная се е родила научена.
Дали Караибрахим наистина нямаше да остави Елица? Дано. Когато си тръгнах, Гюлфие смени жалбата си със злоба. Може би това най-много я болеше.
— Трима мъже съм харесвала аз през живота си и тая кучка вече спи с двамата. Ти знаеш ли какво казала на Елица? Че ще й отнеме и мъжа — Манол де. Чуваш ли? Ако го направи и спи с тримата, ще умра.
Манол беше мъж на Елица. Забравил го бях. Какъв мъж й стана той, щом не я и докосна?
Слизах при Манол. Обичах Елица, ала сега не ме интересуваше, че Манол е неин мъж. Много по-важно нещо ме теглеше към Манол и първенците.
Исках да ги разбера.
Овчарите държаха една голяма тайна — как да не се страхуваме от смъртта. Аз бях достигнал до истината, че най-важното ъ да си жив, но не можеше човек да се радва както трябва на живота, ако през цялото време си спомня и трепере, че ще умре. А овчарите не се страхуваха. Иначе — как щяха да устоят? Ако узнаех тайната им, ако разберях къде се крие силата им, щях да получа сто пъти по-голямо богатство от това, което загубих.
И реших всяка нощ да слизам в тайния ход, до зида на тъмницата им, и да подслушвам какво си говорят. Те щяха да разтворят преди смъртта сърцата си — нали не знаеха, че някой ги слуша. Не бях толкова глупав да се надявам, че ей така ще получа тайната. Може би нямаше да разбера нищо. Трябваше да се тълкува, да се размисля, да се търси. А може би към тях ме теглеше силата им и аз просто исках да съм до тях — големите, хубавите, непобедимите.
И тъй — легнах до зида и почнах да подслушвам.
Говореха за подпалените кошари и кълняха Дельо. Не си спомняха за предишните му зулуми. Изгарянето на агнетата ги изумяваше, струваше им се някаква поличба, курбан пред бога. За такива страшни престъпления се пееше в песните, после злодейците девет години лежаха болни, трева поникваше по костите им, змия виеше гнездо в косите им, с очи гледаха, а с ръка не пипваха. Какво ли отмъщение чакаше Дельо?
Слава богу, не приказваха за набития на кол Велко. После разбрах, че не говорят за убития през деня. Само човекът, който беше пратен да види смъртта му, казваше: „Умря.“ Или: „Още се мъчи“ — и повече тоя човек не проговорваше.
От време на време се смееха. Как ли? Спокойно, сякаш си бяха вкъщи. Най-често си спомняха за стадата и близките си, мислеха какво ли правят. Имаше и такива да заплакват.
Облегнал бях глава на зида и стоях със затворени очи. Все едно беше дали гледам, или не, защото в тайния ход беше съвсем тъмно. Унасях се в думите им, не ги жалех, забравях, че са осъдени на смърт. Не знаех вече дали спя и сънувам, или наяве чувам човешки гласове. Може и да съм дремел, и да съм чувал гласове насън.
Стреснах се, защото гласовете млъкнаха. Отворих очи и видях, че между камъните се е опънала и трепере осветената паяжина. Оттатък светеше.
Чух Севдиния глас:
— Маноле кехая! Маноле! И гласа на Манол:
— Махай се!
— Маноле — повтори с трепет Севда.
— Махай се! — повтори студено Манол.
— Маноле, остави я — примолиха се няколко гласа. — Може да носи вести.
— Кой ще влезе в тая тъмница? — отговори Манол. — Само човек на Караибрахим. Какво чакате от такава като нея?
— Елица ли е по-добра? Твоята Елица ли? Горе с турците — задъха се Севда.
Чу се вик. После Манол рече с обикновения си глас:
— Върви си.
— Маноле, прости ми. Ще те спася, Маноле! Не сега. Платих на стражите. Друга вечер. Чакай, Маноле. Отлагай, чакай.
И тя объркано и страстно говореше нещо. Дали знаеше Караибрахим? Дали я беше пратил той — да отдели Манол от другите? Или наистина сама подкупваше стражата? Изведнъж светлината угасна. Чух тихи, сподавени гласове:
— Тук лягай. Тук.
После чух и дрънченето на синджирите на тъмничната врата. И пак светна. Друг беше влязъл в тъмницата. . Сюлейман ага. Той каза на Манол: