— Маноле, утре вече няма да съм в Елинденя. Искам да те пусна. Ще вземеш Елица и ще си отидеш от долината.
Манол му отговори:
— Аз ти предлагах цяло царство, а ти не се отказа от вярата си, макар тя дори да не е твоя. А искаш да се откажа от моята вяра заради една жена.
Сюлейман ага му каза:
— Не искам да се отказваш от вярата си. Остани, какъвто си искаш. Ако искаш, ще пратя стадата ти. Ако искаш, подзиме, когато овцете отидат на Бяло море, ще заповядам да отделят твоите овце и да ги закарат, където ти кажеш. Напусни Елинденя. Чух Манол да казва:
— Ами другите?
Чух Сюлейман ага да му отговаря:
— Не мога да пусна всички. Вече нямам власт и сила. За тебе мога да намеря.
А Манол го попита:
— Сюлейман ага, ти би ли напуснал другарите си? И агата дълго мълча, преди да му отговори:
— Не зная. След като убих брата си, не бих ги напуснал. Маноле, нямал съм никога другар.
Манол каза:
— Тогава няма да ме разбереш. Агата тихо заговори:
— Маноле, борината догаря. Тук никому не трябваш. Излез, бори се. Повече не мога да ти кажа.
А Манол се засмя:
— Никому ли не трябвам, ага? Никому? Не е така. Пратеници сме тука и планината ни чака.
— Тогава — върни се в планината.
— Чака да види какво ще направим. Мълчание. Светлината между камъните изтъня.
— Тогава — сбогом, Маноле кехая. Аз нямам сто братя. Сбърках. И ще помня оная нощ на върха.
Гласът на агата ми се стори пълен с горчивина.
— Сбогом, прощавай, Сюлейман ага. На добър път.
Манол го изпращаше със спокоен, тържествен глас.
Светлината изчезна. Синджирите издрънчаха. И се чу изведнъж неудържимият плач на Севда. През целия разговор беше лежала на пода, в нечистотиите, между вързаните тела. И сега плачеше, вече без надежда, като всяка слаба, безпомощна жена.
— Чу ли? — рече Манол. — Стани и слушай. Намери Момчил и му кажи, че ножът, с който разрових гроба на майка му, стои скрит под крайната плоча на покрива. Отгоре с кръст. С тоя нож да отреже главата на Караибрахим. Тогава ще му простя.
Помълча и тихо добави:
— От гроба. Чу ли?
— Чух — отговори с разтреперан глас Севда. — Крайната плоча, отгоре с кръст.
— Наведи се, аз ще се обърна настрани. Снеми пръстена от ръката ми. И го върни на Елица. Сам не мога. Дърпай, дърпай силно. Махни се!
Тишина. После Манол заговори отново:
— Кажи й, че повече не съм й мъж. И не съм бил. Да се усеща свободна, да не й тежи пръстенът. Чу ли?
— Ще го върна, Маноле кехая.
Гласът на Севда вече беше успокоен, покорен.
— И ако срещнеш поп Алигорко, кажи му да намери Исмаил бей. Да го помоли да даде за един ден сребърните чанове. Когато ме изведат да мра, да ги удари горе на планината. Да ги чуя за последен път.
Когато синджирите на вратата дръннаха, станах и си отидох пипнешком, с протегнати напред ръце, като слепец. Не можех да издържа повече.
На другия ден си тръгна Сюлейман ага. Качен беше на друг кон, не на оня, огромния, с който ни посрещна. Него той подари на мене. Заедно с ръждясалия арбалет.
— Подарявам ти две неща, които за нищо не ги бива. Давам ти само спомен — какво е било. Да си спомняш, че е друго и още по-друго ще бъде. Да си спомняш, че което е минало, минало е. Яйцето е счупено и пилето отлетяло. Помни още, каквото ти казах преди. Дошло е време разделно и всеки ще застане отляво или отдясно. Къде ще застанеш?
— По средата — отговорих аз. Той се засмя.
Освен това заповяда на писаря си да напише дарение на хората от Елинденя. Подаряваше им три планини и искаше да се разделят на толкова чопа, колкото са семействата в долината.
С него тръгваха ходжата, писарят и трима слуги турци. С тях пътуваха и двамата татари. На седлото пред агата имаше преметнати две торби с пари.
Никой не излезе да го изпрати вън от конака. Нито Гюлфие, нито пък Караибрахим.
Сюлейман ага накара коня си да обиколи около платана, после го пришпори и препусна срещу черната уста на изхода. Копитата закънтяха на празно, като в бъчва.
Притичах нагоре, на прозореца, да гледам оттам. Заварих Караибрахим.
Смаях се, като видях, че в мъртвото село има хора. Малко бяха, стотина души, и стояха от двете страни на пътя. Щом агата ги видя, спря коня си и тръгна ходом. Гледахме го в гръб.
Той навлезе между хората. Глас не се чу. Видяхме, че над главата му светват снопове искри. Агата с шепи хвърляше сребърни аспри по пътя. Никой не се наведе да ги прибере.
И по целия път през селото, докато се скри на завоя, агата хвърляше пари по пътя, сякаш сееше зърно. Щях да си тръгвам, когато Караибрахим ме дръпна за ръката:
— Гледай!
Чак сега видях, че там, където пътят се виждаше да върви по склона на планината — на първата поляна и после чак горе, на превала Милото господи, до кръстовете, — имаше много хора. Скритите из горите българи бяха наизлезли срещу агата. Долу, на поляната, имаше жени и деца, познавах ги по цвета на дрехите. Горе, на превала, само червенееше — това бяха овчарски наметала, там стояха овчарите. Сърцето ми се сви. Мъчително дълго чаках да се покаже малката група конници, а после бавно да приближи хората.