Агата мина и се загуби в гората. И още по-дълго чаках да излезе той на превала, наред с огромния каменен кръст, който се очертаваше на небето. Гледах червеното петно край кръстовете и чаках.
Агата мина и оттам. Там спря. После червенината се раздели, съедини се и се стопи в зеленината на гората.
Дочаках да видя агата да излезе и на другия връх, на билото. Там, откъдето видяхме Елинденя. Мислех, че ще спре и ще погледа, както ние гледахме тогава. Ние за пръв път, той за последен.
Конниците не спряха. Мярнаха се и изчезнаха.
После научих, че Дельо с двамина другари спрял агата, но Горан заклал Дельо.
ОТКЪС ШЕСТИ
Ясно си спомням как изкачих едно по едно стъпалата, които ме доведоха до онова страшно решение.
Дойдох в долината Елинденя и исках да се радвам, че съм жив. Не успях. Жив бях, но не се радвах на това. Разбунтувах се против хората, които ми пречеха да се отпусна в блатото си, и поисках да отида при палачите им. Не успях.
Сега търсех. Бях човек, който търси. И трябваше бързо да намеря това, което търсех, защото нямаше много време. Не можех вече да спя. Надеждата ми беше в овчарите и аз всяка нощ подслушвах разговорите им и треперех по десет пъти, като всеки път мислех, че чувам тайната им. Излезех ли на светло, сърцето ми оставаше празно. Не беше това. Не, не беше това.
И тъй, първия ден набиха човек на кол. Втория ден закопаха Вражу кехая жив в мравуняк. Горе над конака имаше огромни мравуняци — купчини пръст и сухи елови игли, почти човешки ръст високи — и в тях живееха едри черни мравки с челюсти като клещи.
На третия ден заровиха до колене в такъв мравуняк третия старец и го рязаха парче по парче — всяко парче мравка да го носи.
Тоя ден Севда прие правата вяра. Най-после в долината на Елинденя се помохамеданчи един човек — хубавата вдовица, кучката на село Подвис.
Забулиха две от слугините на Гюлфие — иначе щеше да е смешно две жени с открито лице да покриват с фередже Севда. Отрязаха й дългата руса коса посред двора, направиха й сколуфи. Сложиха на главата й червен турски фес със сребърен наниз. Закриха лицето й.
И я нарекоха Сафиде.
Караибрахим отдели пустото крило на конака за харем. Ала Сафиде все намираше за какво да мине през нашия вътрешен двор, с двете слугини по петите й. Сто хубави жени имаше в конака, пък ние, мъжете, гледахме след единствената забулена жена. А Севда умееше да върви.
Гюлфие се скри в стаята си. Не ми се искаше да я срещам, ала всяка нощ минавах покрай нея, за да сляза в тайния ход. Подута беше от плач и очите й светеха от ярост, че тая „разпасана кучка“ превзе нейния конак.
Дойде четвъртият ден, в който щяха да изгорят жив четвъртия старец. Но го заклаха.
В тоя ден аз направих нова крачка към голямото решение.
На сутринта турците намериха билюкбашията Берсенджиараб убит пред вратата на конака. Излязъл беше да се облекчи и стрелата го улучила право в гърлото. Лежеше със смъкнати гащи, с лице в изпражненията си.
Турците побесняха. Казвам турци, но това бяха зверове от десет народа и сто породи. Стоенето в конака им омръзваше, роптаеха и скритом псуваха Караибрахим. А пред него гледаха земята.
Сега нищо не можеше да ги спре. Отвориха вратата на конака и се втурнаха в селото. Там имаше безумци, които продължаваха да живеят в къщите си и да се надяват кой знае на какво. Към обед докараха десетина разтреперани, пребити от бой мъже, изловени из селото. Решиха да ги изколят всички.
Режеха им главите не на дръвник, а като ги слагаха да седнат с кръстосани крака сред двора. Надпреварваха се кой ще отсече най-добре с един удар човешка глава.
Гледах. Защо? За да не мога после да го забравя.
Накрая излезе един чер арапин, който бил палач в унгарския град Офен. Той накара стареца овчар да седне с кръстосани крака, но му върза ръцете отпред, така че разтворените шепи лежаха една в друга, между коленете му. Дълго наглася главата му, като че ли щеше да го бръсне, а старецът всеки път покорно стоеше така, както го оставяха.
После му каза:
— Чети сега до десет.
И старецът бавно почна да брои:
— Едно, две, три…
Палачът стоеше прав зад него и опипваше острието на широкия си ятаган.