— Шест, седем, осем…
Мислех, че старецът ще спре да брои. Защо броеше? Всички мълчаха. Чуваше се шуртенето на водата.
— Девет…
Палачът замахна. Блясъкът на острието светна в сребърна плоскост, все едно че във въздуха за миг увисна кръгло огледало. Премина през шията на човека и излезе оттатък — потъмняло.
Главата падна на коленете, в разтворените шепи, с шията надолу. И всички чуха как устните казаха:
— Десет.
Тялото все още седеше изправено. Нагоре се вдигнаха два фонтана ясна пенеста кръв, по-високо от главата на палача, и паднаха надолу.
Гръмнаха викове и пляскане на ръце. Палачът стоеше — тъп, невъзмутим, със зверско лице и кървави очи — и се усмихваше горделиво.
Трупът се наклони, падна встрани и изчезна зад тълпата турци, които заобиколиха другаря си. А той разправяше нещо, все още тъпо засмян, сякаш не разбираше съвсем ясно какво става наоколо му.
„Ще го убия — помислих аз. — Ще го убия.“
И ми олекна. Учудих се, вслушах се в себе си. По-леко ми беше.
Това, значи, е трябвало да направя. Да дам човешка жертва на демоните, които ме мъчеха нощем. Да изкупя греха си, че стоях настрана, докато други умираха в мъки.
Тая нощ със спокойно сърце слушах разговорите на овчарите. После се прибрах и легнах.
Знаех, че ще спя. Утре, след седмица, след месец, при някакъв сгоден случай, щях да убия палача. Демоните вярваха на обещанието ми.
Заспах.
На петия ден забиха накръст четири кола в земята и завързаха за тях ръцете и краката на петата жертва. Овчарят лежеше гол, по гръб, намазан с мед — да го изядат мухите. Клепките му бяха подпрени с клечки, да гледа слънцето.
За пръв път се събудих след човешки сън. Имах сили да продължа да се боря. Проклинах се, че по-рано не се сетих да дам жертва на мъчителите си.
Караибрахим беше разбрал, че бездействието в конака дразни и освирепява хората му. Да се насочеше тая ярост против българите, да, добре. Ала тя можеше да се насочи против него. И той ги прати да прочистят гората над конака. Да се наредят в редица и да вървят нагоре, докато стигнат до поляната. Според мене — безсмислена работа, но добре дошла. Караибрахим остана в конака. Свободен бях.
Кой знае от колко време за пръв път спокойно излизах от конака и тръгвах по поляните. Нагоре по склона се чуваха гласовете на турците, които си подвикваха един други, въпреки че всеки виждаше човека вляво и вдясно.
Съблякох ризата си, постлах я на поляната и легнах.
Лежах по корем на тревата. Слънцето ме напичаше. По мокрия си от пот корем усещах да ме бодат стръкчета трева. Вятърът шумеше горе във върховете на дърветата, а по влажната ми кожа лазеше едва-едва доловим дъх. Миришеше на много треви, най-силно на здравец, може би защото познавах неговата миризма.
Стоях по очи, притворил клепки. Виковете на турците заглъхнаха. Слушах мухите и бръмбарите. Сто гласа. Най-ниско бръмчаха стършелите — не ония жълтите, едрите, прилични на оси, а волските мухи, щръклиците със зелени очи. Най-злобно и тънко пискаха комарите. И между тия два гласа — стоте други гласа, но аз не ги разпознавах. Ето, сега се гонят две мухи, ето, с напрежение познавам, че мухата не лети спокойно, а търси нещо. Може би мене. Моето тяло я привлича сред поляната.
Отворих очи. На малкото осветено парче земя, покрито със стъбла, треви, прелитаха сенки на пеперуди.
Нещо вече кацна по мене. То лазеше по гърба ми. Замахнах — по гърба ми течеше пот. Тя съхнеше на слънцето и се събираше отдолу, на сянка.
Изведнъж почнаха да се обаждат щурци. Някои режеха жица с трион. Други търкаха по гребен. Тогава до главата ми свирна щурецточилар. Завъртя се каменното колело на точило. Ножът се опря в него. И при всяко обръщане набираше скорост, и при всяко обръщане желязото докосваше камъка, и все по-често, и все по-бързо — и над тревите ритмично свистеше металното стържене. Струваше ми се, че виждам как под ясното слънце отвсякъде пръскат искри.
Прекъсване. Непрестанно, бързо въртене. Висок звук, после тихо, слабо, последно докосване на ножа, последно доизпипване, последни искри.
Чух пчелите. На педя пред мен голяма дива пчела кацна на цвят. Черна, с оранжеви ивици по корема. Алчна, груба, тъпче с четинести крака, вре се в цвета. Лочи, задъхва се, дави се. И отлита недоволна.
И гласът на другите, питомните пчели — кротък, пълен със спокойствие, пълен с търпение и доволство.
Задрямах. И усетих как се сливам със земята, как враствам в нея, как тревите ме покриват и се люлеят над мене.
Може би в това беше силата на овчарите? Че те се сливаха с планината? Че ставаха част от нея — скала, дърво, трева.
Нещо ме бодна в ръката. Замахнах. Сега не течеше пот. Муха беше — черна и едра. Гледах я в дланта си.