И видях черен кръст върху земята. То беше тялото на разпънатия овчар. Мухите го покриваха една до друга. Ако някой приближеше , щяха да се вдигнат в черен, звънтящ облак — като черен дим.
Аз лежах и слушах гласовете на насекомите. И той ги слушаше. Те идваха да изпият кръвта му.
Не той, аз лежах разпнат на поляната.
Устните ми се напукаха от жажда. Ако не пийнех вода, щях да се развикам. Поисках да стана — не можех да мръдна. Ръцете ми и краката ми бяха приковани за земята.
Изпитвах такова отчаяние, че за пръв път поисках да умра. Не само за това, което се случваше в мига. За това, което щеше да се случи утре, вдругиден, месеци наред.
Моите мисли намериха нов начин да ме измъчват. Всеки ден заедно с поредната жертва щях да бъда разпъван, посичан, заравян жив, изгарян жив. И нямаше дори да мога да умирам.
Скочих. Как можах да допусна тая мисъл? Защо не я задуших, преди да се роди? Вече нямаше да мога да я победя. Каква изкупителна жертва щеше да ми поиска тя?
Спуснах се към реката. Проснах се по корем и потопих лице в бистрата вода. Пих, пих, докато цялото ми тяло отвътре стана студено и чисто. Обичах да пия вода.
Тоя път водата не ми се услади. Старецът лежеше на слънце и умираше от жажда. Проклетите мисли изсушиха у мене и последната сладост от живота.
Видях по склона ягоди. Времето си беше текло навън от нашия конак — и плодовете зрееха.
Ягодите висяха като червени капки под зелените трилистници. Толкова узрели, че щом ги докоснех, не усещах кога се отронват — като капка — в дланта ми. И когато са вече в устата ти, трябва да затвориш очи, да не би слънчевата светлина да заличи тънкия сладък й тръпчив вкус, който се разтопява — като капка — върху езика ти. Капка. Капка. Капка.
Разпънатият умираше от жажда.
Вечерта турците накладоха огън сред двора, където Караибрахим два пъти срещна първенците.
Застанаха в кръг и гледаха жените, които играеха. Двама надуваха зурли, двама биеха тъпани, двама пееха маане. Останалите пляскаха с ръце.
Само шейхът Шабан Шебил не пляскаше. Бях откъм здравата му ръка, та не се виждаше, че е еднорък, и страшната му неподвижност ме вледеняваше. Струваше ми се, че жените, които се кършеха, огрени от огньовете, потни, разплакани, с всички сили се мъчат да накарат само него и него да плесне с ръце. И не успяват.
Отидох откъм другата му ръка. Там беше сляпото му око. Сега един слепец се навеждаше напред като звяр, един слепец проглеждаше.
Шейхът стана и се изкачи към стаята си.
Гледах турците. Те пляскаха с ръце и пиеха забраненото от пророка вино. Усещах някаква мрачна радост, че съдбата на всеки от тях зависи от мене. Ей сега щях да избера жертвата си. Те се веселяха и не знаеха, че смъртта може да отиде, та да застане зад всеки от тях. Сигурен бях, че когото избера, ще го убия.
Зверски крясъци прекъснаха веселбата. Турците наскачаха и заизваждаха оръжието си.
Мирчо бягаше околовръст чардака, а едноокият ходжа го гонеше и ревеше.
Уловиха го. Ухапал беше ходжата по ръката, до костта.
Хвърлиха детето в тъмницата, при първенците.
Отидох в стаята си и легнах. Знаех кого ще убия. Кого щях да пожертвувам на демона си, за да ми даде една спокойна нощ.
Шейха Шабан Шебил. Едноокия, едноръкия.
Ще те убия, ходжа.
Не можах да заспя. Не можах да си купя сън и спокойна нощ. Трябваше по-голяма жертва, ако исках да живея.
Тогава дойде петият ден за погубването на старците.
Днес трябваше жив да ме одерат — щяха да дерат дядо Кральо. От вчера, когато лежах на поляната, знаех, че ще преживея всяко движение на палача. Усещах болка във върховете на пръстите си, сякаш стържех с нокти по грапав камък. Непрекъснато свивах и разпусках пръстите си.
До утре. Трябваше да изтрая до утре. Петък е утре — денят на почивката.
В одаята ми влезе Караибрахим.
— Защо не си станал още? — попита ме той.
Станах, облякох се. Не бързах. Той търпеливо ме чакаше. Накрая ми каза:
— Ти ще одереш днес стареца.
Нахлузвах ботушите си. Изправих се и го погледнах. Той гледаше право в очите.
Лъжа и глупост беше цялата игра между еничарина и френския благородник. Лъжа бяха фехтовката, язденето стреме до стреме. Глупост беше да вярвам, че уж той уважава миналото ми величие, че се държи с мене като с равен, че отношенията му с мене са като между равни.
Аз бях роб. Той беше господарят.
Той заповядваше и аз трябваше да склоня глава.
Очите му леденееха, стори ми се, че видях в тях злоба и присмех.
„Ти мислеше, че ще останеш настрана. Нали, мислеше си го? Не! Ела при нас, Венецианецо! Окървави ръцете си до лактите.“
Това казаха очите му.