Безсмислено беше. Абсурдно беше.
Животът отричаше сам себе си и с това отричаше всичко, защото животът беше основа на всичко и отвъд него нямаше нищо. Безсмислено беше, но не можеше другояче. По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв. Вярно беше, мъдро беше, но каква полза, щом лъвът не можеше да стане куче? Когато умираш, а не се превръщаш в куче? Въпреки че го искаш. Идваше разделното време, когато лъвовете трябваше да измират, а кучетата да живеят.
Жалко, че се бях родил човек, а не куче. Не можех да го променя.
На сутринта станах, огледах внимателно шпагата си — прекрасно парче стомана със знак на Андреа Ферара, — огънах я, размахах я. Нападнах стената. Шпагата се подчиняваше на всяка повеля на волята ми, на всяко движение на ръката ми.
Жив бях още.
Дори острието стомана беше прекрасно. А колко прекрасно е живото човешко тяло, как чудно и страшно е направен човек. Внимателно нагласих предпазителя върху острието така, че да падне при всеки по-силен удар.
Застанах срещу Караибрахим. Наоколо нямаше никакви хора. Караибрахим забраняваше да го гледат, когато се бие. А може би все пак имаше някакъв шанс да се измъкна, след като го пробода?
Чух, че над главата ми нещо прошумоля, ала не вдигнах глава. Елица беше, аз се бях простил с нея.
Щом разменихме няколко удара, Караибрахим свали шпагата си и каза:
— Паднал е предпазителят на шпагата ти.
Още тогава можех да го убия. Прекрачих напред и само опрях голото острие до гърдите му. Той разбра. Пребледня, отстъпи и с бързо движение свали предпазителя на шпагата си.
И ние почнахме да се бием покрай стената, под чардака. А на чардака стоеше Елица и ни гледаше, както след първата нощ, прекарана с Караибрахим.
Бавно и неумолимо притисках Караибрахим до стената. Той можеше да викне за помощ — струва ми се, че веднага щях да го убия.
Изведнъж, за някаква част от секундата, сребърната завеса, изтъкана от острието на Караибрахимовата шпага, се разкъса и аз видях незащитените му гърди. Светкавичен напад — и Караибрахим щеше да лежи на земята с парче студено желязо в сърцето. Щях да видя как искрата живот изгасва в зениците му, как зениците му се вцепеняват и очите му стават стъклени.
Не го прободох. Не можах. Ръката ми не направи това единствено движение. Забави се.
Караибрахим усети, че смъртта беше до него. И побледня съвсем. Но по лицето му не се появи капчица пот.
И втори път завесата се разкъса, и втори път се забавих — а след миг завесата се затвори.
На третия път разбрах. Не можех да го убия.
Тогава пребелях аз. И се изпотих. Почнах да се защищавам. Очите на Караибрахим заблестяха. Винаги гледам очите на противника си, за да отгатна намеренията му. Никога не съм срещал такива остри, твърди очи.
Отчаян бях. Идваше ми да пусна шпагата. Бих заплакал. Не се страхувах от смъртта, а от безсилието си. Ръката ми отмаля.
Отстъпих, препънах се и видях над себе си зелените листа на платан, сини петна небе между тях и лицето на Елица. Паднал бях. След миг ги покри Караибрахимовото лице. Той стоеше над мене като надвесен над кладенец, а аз лежах на дъното на кладенеца. Тялото ми омекна. Коленете ми бяха разтворени, камъните притискаха лактите ми. Не усетих хладината на желязото.
Караибрахим се отдръпна. Видях как Елица се обръща и изчезва. А плитките й се плъзнаха по оградата на чардака като две змии, тръгнали след господарката си.
Чух гласа на Караибрахим:
— Стани!
Той ме гледаше с любопитство. Никой не би отгатнал по лицето му, че преди минута е бил почти мъртъв. Той извика двамина турци, посочи ме и каза:
— Затворете тоя човек в одаята до моята одая. Един да застане на вратата към чардака, другият — на вратата към моята одая. Пазете. Ще дойда.
Той отиваше на голямата петъчна молитва.
Аз тръгнах след пазачите си. Щях да остана за малко сам, за да мога да си помисля.
Напразно одрах стареца. Нечестно купих една спокойна нощ и онова лежане на поляната — нямаше да убия палача с ятагана и едноокия ходжа. Нямах право да стоя снощи до зида и да мисля, че това е зид между две килии, в които са затворени братя.
Нищо не струвах. За нищо не ме биваше. Не можах да протегна ръка и да пробода Караибрахим. Защо? Трябваше да помисля.
ОТКЪС СЕДМИ
Любили се луди млади, от мънички до големи.
Дойде време да се вземат.
И небето потъмня, та посиня и стана като натъртено. И рукна дъжд, и бели светкавици ни ослепяваха.