А ние с Момчил се скрихме под една ела, на края на широка поляна. Дъждът валеше и всяка капка беше тежка като разтопено олово и се забиваше в земята, сякаш някой със сълзи и ярост я запращаше срещу земята. Тогава заваля и град.
И както треперех от студ, и водата се прецеждаше през еловите клони, та течеше по косата и брадата ми, радвах се, че дишам въздуха на планината. Защото ни дъждът, ни градът стигаха до клетите пленници в конака.
Момчил ми рече:
— Отче, да запаля огън, та да се стоплим.
А пък аз само поклатих глава, защото за клетите пленници нямаше ни топлина, ни огън.
Градът престана и грейна слънце. Тогава поляната се ширна, цялата наводнена, като залята със сребро. И светеше толкова силно, че ме заболяха очите. Само където имаше ели, под тях оставаше тъмно петно. И не беше то от сянката на елите, ами защото под тях беше, кажи-речи, сухо.
А от мокрите дървета все още валеше. И капките падаха от клон на клон и оттам на косите ми, и от косите ми на плещите ми и се стичаха по върховете на пръстите ми, та капеха на земята. И цялата гора беше пълна с шепот, както по времето на узрелите шишарки, когато семената се сипят отгоре. Само че сега шепнеше и земята, която пиеше водните семена. И си спомних как шушнеше земята в деня, когато ние с Манол влязохме в гробището на каменните кръстове.
И Момчил каза:
— Простиха ми. Ала простиха не на Момчил, а на Маноловия син.
Той все още бягаше и се криеше от хората. А пък аз му казах:
— Гледай!
По светналата в сребро ливада ходеше жена, като че плуваше по езерото, цялата черна, защото слънцето стоеше зад нея. И Момчил, като пребледня, поиска да избяга и ми рече:
— Иде Елица.
Хванах го за ръката и се вгледах, ала нищо не можах да различа от блясъка на мокрите ливади. А жената все идеше към нас.
И Елица дойде, та застана пред Момчил под дървото. И аз държах Момчиловата ръка, а той вече не се дърпаше, само ръката му стана студена като на мъртвец. И очите, с които гледаше Елица, бяха пълни с ужас.
Елица стоеше пред нас, а в косата й блестяха едри ледени зърна град, сякаш беше вплела бисери. И тя каза:
— Чиста съм. Такава съм, каквато ме е майка родила.
А под очите й синееха кръгове и устните белееха нахапани. И Момчил й каза:
— Махни се. И Елица каза:
— Всяка нощ Караибрахим лягаше на другата постеля, на другата страна на одаята. Лягаше по гръб и гледаше потона. И аз лежах, та го слушах как диша. Той не заспиваше. Не спях и аз. И като го чаках да стане и да дойде при мене, готвех се да умра. Ала той не идваше. И тъй минаха всичките нощи в конака.
А в очите на Момчил почна да свети ярост и омраза. И той рече:
— Млъкни!
И свирна, за да повика сокола си, който се беше скрил някъде от бурята. А Елица повтори:
— Такава съм, каквато ме е майка родила.
Бръкна в пазвата си, та извади увита бяла кърпа. И като я разгъна, видяхме, че светна нож.
— Пусна ме Севда. Тя ходила при Манол, а той й казал къде е скрил ножа си. Отидох и го взех. Ако с тоя нож убиеш Караибрахим, то Манол ще ти прости.
И тя му подаде ножа. Тогава видяхме, че в бялата кърпа останаха да светят един до друг два златни пръстена, хванати с кестенява къдрица женска коса. Момчил гледаше пръстените.
— Моят е. И Маноловият. Защото Манол ми върна пръстена. Тогава Момчил покри очите си с два свити пестника, а в десния държеше ножа на баща си. И рече тихо:
— Иди си.
А Елица още по-тихо го попита:
— Момчиле, нямаш ли ми вяра?
И той, като все още притискаше пестници до очите и челото си, отвърна:
— Не ти вярвам.
И в Елицините очи плувнаха сълзи и те цели светнаха, като облените в разтопено сребро ливади. Светнаха, та огряха отслабналото й лице. И тя хвана Момчил за китката, до острието на ножа, и тихо му рече:
— Ела.
И го повлече след себе си в гората.
А когато слънцето слезе към заник, тръгнах към пещерата. И на една наведена поляна имаше скала, която снеговете и ледовете, като се плъзгаха пролетес надолу, бяха измъкнали от леговището й. Скалата се надвесваше напред, като че се готвеше да се преобърне, а зад нея оставаше дълбока яма, празното легло на скалата. И там растеше тъмнозелена, невиждана другаде трева, защото растеше направо от разтворените недра на земята.
А върху зелената трева лежеше захвърлена червеножълтата престилка на Елица. И върху тревата сякаш гореше огън.
Тук бяха запалили огън двамата млади, за да стоплят пълните си със студ сърца. А скалата се беше отместила, за да открие утробата на земята, та синът на Момчил, внукът на Манол, да бъде заченат в сърцето на планината.
И като гледах огъня на Елицината престилка, не видях кога пред мене застанаха Момчил и Елица, хванати за ръка. И в Елицините очи нямаше вече сълзи, ала те светеха по-силно отпреди.