И Момчил ми каза:
— Отче, благослови ни. Нека се съберем двама клетници. Тя — завинаги черна в очите на хората, защото никой няма да й повярва, както аз й повярвах. Аз — завинаги черен в очите на хората, защото от обич към нея забравих дълга си. Благослови ни.
Благослових ги. И толкова бяха щастливи и хубави, че сърцето отново ме заболя.
И заслизах надолу. А стръмната пътека по дерето се беше превърнала в поток и вода бягаше и святкаше между камъните. И тъй като гледах в нозете си и водата все течеше, пред очите ми играеха блясъци, та ми се зави свят и не знаех аз ли вървя, пътеката ли тича под краката ми, или потокът ме влече. Ала в тоя ден, пълен с блясъци, не можех да забравя блясъка на Елицините очи.
А когато пътеката стигна до реката и потокът се изсипа в нея като развята опашка на бял кон, ето — видях Горан да лови пъстърва в един вир. Вгледах се и видях, че пяната се върти отдясно наляво. На такива вирове им викат леви. Мислят ги за омагьосани и хвърлят вътре намерена магия, та чудно беше, гдето Горан ловеше пъстърва в ляв вир. Исках да мина край него, без да му се обадя, защото той не ме чу от шума на водата, ала се досетих за Елица. Нали беше негова сестра?
А като заслизах към него, той измъкна трептяща риба, откачи я от въдицата и взе да я мери с една пръчица колко е дълга. И щом го докоснах по рамото, както беше клекнал пред купа сребърни риби, опръскани с червени петна, той скочи стреснато на крака, пребеля и се зачерви. И аз му казах:
— Радвай се, Горане, сестра ти Елица се върна.
Той ме хвана за кръста, все едно че бях невръстно дете, вдигна ме нагоре от радост и ме завъртя в кръг. Ала като ме пусна, видях, че очите му са тъжни. И Горан ме попита:
— Отче, защо всички корят Момчил, че е изоставил пътеката, а мене никой не кори? Нали и аз бях на пътеката? Или не струвам колкото него? Кажи ми.
Аз му казах:
— Той го направи заради себе си, за своя обич, а тебе те подмамиха, Горане. Затова.
А той клатеше глава и рече:
— Когато Момчил избяга, да не слуша гайдите, той мислеше, че ме оставя на пътеката. Когато аз тръгнах подир Севда, видях, че пътеката остана празна.
И стоеше с наведена глава, ала аз виждах очите му, защото, макар и наведени, те бяха педя над главата ми. Много тъжни бяха очите му. Попитах го:
— Защо ловиш риба в ляв вир?
А Горан .отново гъсто почервеня и ми отвърна:
— Наумил съм да уловя голяма пъстърва, ей колкото тая пръчка.
И той ми показа пръчката, дълга един лакът. И добави:
— А такива пъстърви се ловят в омагьосаните вирове. Да можех да уловя стопанина на тоя вир, той щеше да ми помогне.
И като се досети, скочи чевръсто и стъкна огън, та закачи над него няколко риби. А останалите пъстърви наниза на вейка и ми ги даде, като рече:
— Седни да хапнеш, отче, гладен си. А тия риби дай на жените в пещерата.
Аз му казах:
— Ела и ги донеси.
А той поклати глава и отговори:
— Няма вече кога.
И след като ядохме от бялото месо на рибите, което вдигаше прясна пара, станах и обърсах пръстите си в надвесените вейки на една ела. А те бяха мокри. Стана след мене и Горан и щом хвана един по-висок клон, та взе да го търка между дланите си, изведнъж го пусна и заплака. Седна край угасналия огън, над който се вдигаше дим, скри глава между коленете си и плачеше.
Аз мълчех. И той ми каза:
— Отче. В деня, в който си тръгна Сюлейман ага, исках да го видя, ала далеч от другите хора. И когато се качих на Девицата, видях, че Дельо го чака на пусия с двамина други разбойници. И му казах: „Не те ли е срам, че си ял десет години хляба му.“ А той ми рече: „Овчарьо, върви си из пътя. Ако агата не беше вече близо, имам един куршум и за тебе.“ И аз му рекох: „Лесно се говори с пищов в ръка.“ А той хвърли пищова, та извади ножа си. И рече на другарите си: „Стойте и гледайте как ще заколя тоя овен.“ И се сбихме. А той скачаше като невестулка или като катерица. И ножът му беше по-дълъг, само че аз имам по-дълги ръце. И другарите му го питаха: „Дельо, да му пушнем ли?“ — а той ги псуваше. Ала като извих врата му на един дънер, викна: „Ха!“ И навярно искаше да каже „Хайде!“ — само че повече не се чу, защото му прерязах гърлото. И двамата разбойници гръмнаха връз мене, ала не ме улучиха, та побягнаха в гората. И защото ръцете ми бяха кървави, посегнах да ги обърша във вършето на една ела. И когато усетих по пръстите си гъстата шума, спомних си как съм чистил пръстите си от мазното на чеверметата и как съм се изправял с пълно сърце над изглозганите кости. Сега чистех човешка кръв и заплаках. А оня ден, като помилвах едно куче, козината му ми се стори също като елова четуна, космите му бяха също като елови игли, та сякаш не го помилвах, ами бършех кръв о гърба му. Не мога да пипам повече ела, отче. Намразих елите, че се чистят в тях кървави пръсти. Не мога да ги пипна. А закъде е горянин без ела? Затова, като пипнах сега четуната, заплаках. И елите ми откраднаха.