Не очакваха онова, което се разкри пред очите им.
Никак не го очакваха.
Иранецът беше само един, а не двама, както си мислеха. Разговорът беше труден. Без усмивки, без тостове с бърбън. Човекът на Махмейни стоеше в единия край на стаята, въоръжен с нож и пистолет. Четиримата Дънкан бяха наредени рамо до рамо в другия. Тревожният глас на Джейкъб Дънкан долиташе с прекъсване до тях, вероятно поради различната дебелина на стъклото.
— Ние сме отдавна в този бизнес, сър — казваше Джейкъб Дънкан. — Всичко е изградено на базата на лоялност и взаимно доверие, а тези неща не се променят просто ей така. Имаме ангажименти само към мистър Роси и към никой друг. Може би за в бъдеще той ще продава директно на вас, тъй като по всичко личи, че мистър Сафир вече е вън от играта. Може би това ще ви донесе изгода, но ние не можем да ви предложим нищо.
— Махмейни няма да се задоволи с половината, когато цялата торта е на масата — поклати глава дребният мъж.
— Но тя не е на масата. Пак повтарям, че ние имаме отношения само с мистър Роси.
— Дали? — извика онзи, отдръпна се встрани и вдигна дясната си ръка на нивото на рамото.
После примижа, хвана на мушка четиримата мъже и леко раздвижи дулото. Като оръдието на крайцер, което бавно се върти на лафета си в търсене на мишена. Дулото спря първо на Сет, после на Джонас и Джаспър, за да стигне до Джейкъб. После тръгна обратно — Джонас, Джаспър, Сет… В крайна сметка избра Джонас и се закова точно между очите му. Пръстът на нападателя побеля върху спусъка.
В следващата секунда главата на дребния мъж експлодира заедно с прозореца. Малката стая се изпълни с оглушителния грохот на 45-калибров револвер, разлетяха се парчета стъкло, а отсрещната стена бе опръскана с кръв, мозък и дребни костици. Иранецът рухна на пода в мига, в който Анджело Манчини влетя в помещението, следван от Касано.
След по-малко от час на спортистите им омръзна да седят на тъмно. Освен досадата в душата им се бореха и други чувства — безпокойство, раздразнение, нетърпение и унижение. И двамата бяха наясно, че губят играта на нерви, и това чувство ги притесняваше. Не бяха от хората, които се примиряват с поражението и не обичаха да бъдат втори. И трудно приемаха, че им е отказан достъп до бляскавите прожектори на НФЛ. За тях това беше тежка обида.
— Все пак имаме пушка, по дяволите! — извика единият.
— Но мазето е голямо — отвърна другият. — Той може да се скрие навсякъде.
— Имаме и фенерче!
— Което едва-едва мъждука.
— Може би все още е в безсъзнание. Може би токът е спрян централно, а ние висим тук като глупаци.
— Със сигурност вече се е свестил.
— И какво от това? Той е сам, а ние разполагаме с пушка и фенерче.
— Да, но той е бил военен.
— Това не му дава магически сили, нали?
— Добре де, но как ще го направим?
— Ще закрепим фенерчето върху дулото на пушката. После ще се спуснем долу. В индийска нишка, като по филмите. Ще го видим, преди той да ни засече.
— Нямаме заповед да го ликвидираме. Сет иска да го направи лично, като му дойде времето.
— Можем да го раним в краката.
— Или да го принудим да се предаде. Така би било най-добре, не мислиш ли? Не може да се изправи срещу заредена пушка. А ние ще го вържем. Можем и да го опаковаме с тиксото, което ще използваме за фенерчето. Така няма как да си играе с осветлението. Трябваше да го направим още преди да го хвърлим долу.
— Нямаме тиксо.
— Ще потърсим в гаража. Ако открием някоя ролка, ще решим какво да правим.
Тръгнаха след лъча на фенерчето. През коридора и кухнята покрай мокрото помещение. Влязоха в гаража. Тиксото лежеше на работната маса. Голямо, още неразпечатано руло сребриста лента, направо от магазина. Взеха го и поеха обратно, без да са сигурни, че изпитват някакво удовлетворение. Но вече бяха решили да действат, затова разпечатаха рулото и развиха част от тиксото. С него опитаха да закрепят фенерчето към дулото на пушката, възползвайки се от слабата светлина от отраженията по стените. То пасна добре. Малко пред и под удължението на приклада, за да запазят видимостта към мерника. Пластмасовата леща щръкна на около три сантиметра пред дулото. Напълно задоволително. Но за да я закрепят здраво, тиксото трябваше да покрие бутона за включване и изключване. Нещо, което правеше решението им необратимо. Тогава трябваше да действат. Нямаше смисъл фенерчето да свети напразно, докато батерията се изтощи.
— Е? — подхвърли единият.