— Кого би помолил?
— Някой друг клиент на бара.
— Никой не би посмял да направи подобно нещо.
— Прав си, но това се отнася само за местните. Външен човек спокойно би се съгласил. А това там все пак е мотел, в който отсядат всякакви хора.
— Добре, а после?
— Непознатият може би не е харесал онова, което е заварил в дома ти, и е тръгнал да те търси.
— Може би Елинор ме е издала?
— Сигурно. Иначе онзи не би знаел накъде да тръгне. Едва ли познава околността.
— Какво точно ти каза? — попита Джейкъб Дънкан.
— Някакви глупости за брачни консултанти.
— Значи такава била работата — кимна Джонас Дънкан. — Попаднали сме на случаен минувач с морални скрупули. Гост на мотела.
— Искам много да го боли — процеди Сет Дънкан.
— Ще го боли, сине — успокои го баща му. — Ще го смачкаме от бой и ще го пратим да си върви по пътя. С кого разполагаме?
— Надявам се да не е Брет — обади се Джаспър.
— Там, откъдето идва, гъмжи от такива като него — повтори Джонас.
— Изпратете двама — разпореди се Джейкъб Дънкан. — Преди да тръгнат, нека се отбият при мен за инструкции.
7
След душа Ричър се облече отново. Включително шубата, защото в стаята беше студено. Изключи осветлението и седна в заобления фотьойл. Сет Дънкан едва ли щеше да се обърне към ченгетата. А и тяхното управление вероятно се намираше на сто километра от тук. Никакви местни връзки или приятелства. Освен това контактът с полицията означаваше някакви обяснения. Които със сигурност щяха да доведат до признанието, че бие жена си. Самонадеян тип като него не би избрал този път.
Но ако наистина бе самонадеян, той положително имаше достъп до хора, които да заменят бодигарда му. Поне двама, а може би и трима. Живата охрана е по принцип реактивна професия, но въпросните двама или трима заместници можеха да бъдат убедени да действат проактивно поне една нощ, особено ако бяха приятели на Брет. Ричър знаеше, че няма да им бъде трудно да го открият. Може би „Аполо Ин“ беше единственото място за подслон срещу заплащане в район от около петстотин квадратни километра. А ако местните познаваха пиянските навици на доктора, никак нямаше да им е трудно да сглобят пъзела — телефонното обаждане, лечението и последвалата интервенция.
Затова той се облече, завърза връзките на обувките си и зачака, наострил уши за пропукване на автомобилни гуми по чакъла.
Границата между Съединените щати и Канада се намираше на повече от седемстотин и двайсет километра северно от мястото, където беше отседнал Ричър. Най-дългата сухопътна граница в света следваше 49-ия паралел, пресичаше планини, пътища, реки и потоци, минаваше през градове, ниви и гори. В западната си част тя представляваше съвършено права линия с дължина около три хиляди километра, започваща от щата Вашингтон и стигаща до Минесота, абсолютно неохраняема от военна гледна точка, на пръв поглед безлюдна и нерегулирана, но едновременно с това наблюдавана далеч по-стриктно, отколкото допускаха обикновените хора. Между щатите Вашингтон и Минесота имаше петдесет и четири официални гранични пункта, седемнайсет от които работеха денонощно, трийсет и шест бяха отворени само през деня, а в един нямаше никакъв персонал. В замяна на това пък имаше телефони за постоянна връзка с отдалечените митнически служби. Останалата част от правата като конец линия се патрулираше от засекретен брой агенти, по нея имаше неуточнено количество видеокамери, а в земята бяха закопани многобройни сензори за движение. Правителствата от двете страни на границата имаха много добра информация за всичко, което се случваше там.
Но това беше само информация, а не доказани факти. Земята в щата Монтана източно от Скалистите планини беше предимно камениста, спускаща се плавно към равнини, залесени с иглолистни гори, сред които бълбукаха кристалночисти поточета и проблясваха девствени езера. Тук-там между дърветата се мяркаха песъчливи, покрити с борови иглички пътеки. Една от тях се виеше в продължение на километри, преди да се влее в черен път. След още много километри на юг въпросната просека опираше в тесен, покрит с чакъл път, който от своя страна свършваше до трудно забележимо сред дърветата шосе, водещо към малкото и забравено от бога градче Хог Париш.
Пикап с боядисана в сиво каросерия направи ляв завой и пое по разбитото, изпълнено с дупки шосе. Амортисьорите му жаловито скърцаха от неравностите. Движеше се на габарити, с изключени фарове. Напредваше бавно, но неотклонно в дълбокия мрак и хапещия студ. В един момент стигна до черния път и пое по меката пръст. Отляво и отдясно се виждаха дълги редици замръзнали стволове. Отгоре се открояваше къс от безлунното нощно небе, обсипано с едри звезди, а джипиес сателитите осигуряваха отлично наблюдение върху площ от хиляди километри, насочваха пикапа и маркираха границите на неговата сигурност.