Такава е човешката природа.
Ричър дръпна прекъсвачите и пипнешком пое нагоре по стълбите. Спря на място и залепи ухо за вратата. Дебела и солидна, тя не пропускаше кой знае колко звуци. Първо долови блъскането с длани по нея, последвано от писъка на съпругата на доктора, който бързо заглъхна. Ясно доказателство за неумела инсценировка. Често му се беше случвало да слуша човешки писъци и умееше да различава истинските от фалшивите.
Сгуши се в мрака и зачака. Около час всичко остана спокойно. По-дълго, отколкото си беше мислил. Всички грубияни са страхливци, но тези двамата се оказаха много зле. В крайна сметка имаха пушка, да ги вземат дяволите! И със сигурност бяха намерили някое фенерче. Какво още чакаха, по дяволите? Разрешение от мама?
Продължи да чака.
В един момент усети движение от другата страна на вратата. Представи си как единият тъпак държи пушката, а другият му свети с фенерчето. Предположи, че са решили да се спуснат бавно, с насочена пушка като във филмите. С намерението да го обезвредят, а не да го убият. Защото между изгонването на недостатъчно кадърен куотърбек и убийството на човек все пак има дълбока концептуална пропаст. Или защото Сет Дънкан бе заповядал да го оставят жив, за да се позабавлява с него в удобен момент. От всичко това следваше, че ако стрелят, щяха да се целят ниско. А ако имаха малко ум в главата, щяха да стрелят веднага. Защото рано или късно щяха да проумеят, че най-добрата тактика от негова страна щеше да бъде да чака горе, непосредствено до вратата. Заради изненадата.
Усети как бравата се раздвижва, после спира. Опря гръб на стената откъм пантите и протегна крак към отсрещната стена. Под прав ъгъл, някъде на височината на кръста. Напрегна мускули да задържи тежестта на тялото си, а после вдигна и другия си крак. Бавно започна да се вдига нагоре, използвайки цялата сила на дланите и глезените си. Не след дълго главата му опря в тавана, а тялото му се оказа притиснато в ъгъла, на около метър и двайсет височина.
И зачака.
Изведнъж вратата отлетя на пантите си в противоположната посока. За част от секундата зърна фенерче, прикрепено към пушечна цев. После пушката гръмна. От упор, под ъгъл надолу, на сантиметри от сгънатите му колене. Грохотът беше оглушителен. От дулото излетя дълъг огнен език, последван от кълбо дим. Куршумът удари стъпалото, вдигайки облак прах. Във въздуха се разлетяха трески, примесени с парченца пластмаса от разбитото фенерче, което миг по-рано стърчеше на няколко сантиметра пред дулото. После огненият език изчезна и къщата отново потъна в непрогледен мрак. Ричър отпусна мускули и скочи надолу. Десният му крак се приземи на най-горното стъпало, левият — на следващото. Тялото му зае позиция за атака, стабилно и балансирано. Използвайки визуалната памет от краткия проблясък на изстрела, той светкавично се наведе към мястото, на което би трябвало да е пушката, сграбчи я с две ръце, изтръгна я от хватката на мъжа и с всичка сила заби приклада на мястото, където би трябвало да се намира лицето му. Постигна двоен ефект: футболистът отлетя назад, а в същия миг Ричър презареди помпата. Щрак, щрак. Рамото му рязко удари вратата, която с цялата си тежест се заби в другия нападател. В следващия миг той напусна стълбите, нахлу в коридора, насочи дулото надолу и натисна спусъка. Не толкова с намерението да улучи някого, колкото да огледа обстановката на светлината на пламъка. Футболистът вляво от него беше на пода, а онзи вдясно все още беше на крака. Ричър му нанесе силен удар с приклада, като едновременно с това отново презареди. Щрак, щрак. Онзи се строполи и Ричър се хвърли отгоре му, засипвайки го с тежки ритници. В главата, в ребрата, в ръцете и краката, навсякъде. После се насочи обратно към първия нападател. Цялата му сила се отприщи, дива и необуздана. Ритниците му бяха тежки и точни, право в целта. В главата, корема, ръцете, навсякъде. После пак се прехвърли на първия. Тъпчеше и блъскаше, обхванат от необуздан гняв. Спря едва когато осъзна, че противниците му отдавна не помръдват.
Отстъпи крачка назад, замръзна на място и се ослуша. От стаята вляво долиташе уплашено и разпокъсано дишане. Трапезарията.
— Докторе? — подвикна той. — Аз съм Ричър. Всичко е наред. Никой не е застрелян. Положението е под контрол, но някой трябва да включи осветлението.
Никакъв отговор.
Пълен мрак.
— Докторе? Колкото по-бързо, толкова по-добре. Разбираш ли?
Нещо в трапезарията се раздвижи. Проскърца стол, някой се блъсна в масата. После докторът отвори вратата. По-скоро осезаем, отколкото видим.