— Имаш ли друго фенерче? — попита го Ричър.
— Не — отвърна докторът.
— Добре. Слез долу и включи бушоните. Внимавай по стълбите. Може би има някакви поражения.
— Сега ли? — попита докторът.
— Само след минутка — отвърна Ричър, обърна се и повиши глас: — Хей, вие двамата на пода! Чувате ли ме?
Никакъв отговор. Ричър предпазливо пое напред в непрогледния мрак. Подметките му не се отделяха от пода и внимателно търсеха евентуални препятствия. Не след дълго опряха в главата на първия футболист, после се плъзнаха надолу, към корема. Дулото потъна в него с едно-единствено рязко движение. Опрян на пушката като състезател по овчарски скок, той се прехвърли към втория нападател, който лежеше на метър по-нататък. И двамата бяха по гръб, приблизително на една линия, изпънали крака в странна симетрия. Изправен между тях, Ричър ги побутна с обувката си. Стиснал пушката с две ръце, той я размаха наляво, после надясно. Като сатър преди нанасянето на решителния удар.
— Ако някой от вас помръдне, ще го гръмна в главата! — извика той. — Същото ще сполети и другия!
Отговор нямаше.
Пълна тишина.
— Добре, докторе, тръгвай — подхвърли той. — И бъди внимателен.
Чу приближаващите се стъпки на доктора, който го подмина и се насочи към стълбите. Бавни и предпазливи стъпки, вероятно на пръсти. Стъпалата заскърцаха под тях. После се появи нов звук, далеч по-уверен. Почукване на подметки по бетонния под.
Десет секунди по-късно лампите светнаха. Телевизорът се включи, дневната се изпълни с възбудения глас на спортния коментатор. Помпата на отоплението забуча. Ричър инстинктивно стисна клепачи, после леко ги повдигна. Пред очите му изплуваха двамата здравеняци на пода. Потрошени от бой, кървящи. Единият беше в несвяст, а другият изглеждаше само зашеметен. Ричър го приспа с отмерен ритник в главата и се огледа. Ролката с тиксо беше захвърлена на канапето. Пет минути по-късно и двамата заприличаха на бройлери — опрели гръб в гръб и плътно омотани с тиксо. През шиите, кръста и глезените. Бяха твърде тежки, за да бъдат местени и Ричър ги остави там, където лежаха — на пода в коридора, прикрили с телата си дупката в пода, причинена от допълнителния изстрел.
Работата приключи, помисли си той.
Работата приключи, помисли си и Джейкъб Дънкан. Кадилакът на Сет беше прибран от пътя, а мъртвите иранци бяха съблечени чисто голи. Дрехите им изчезнаха в печката за дърва, а труповете им чакаха вън, до задната врата, готови да изчезнат завинаги. После стените бяха почистени от кръвта, стъклата бяха изметени от пода, а на мястото на счупения прозорец беше поставена восъчна хартия. След като се погрижиха за ръката на Сет, Джаспър донесе допълнителни столове и шестимата се настаниха около масата, рамо до рамо. Извадиха бутилката „Ноб Крийк“ и вдигнаха тостове за здравето на всички и за по-нататъшните успехи в съвместния бизнес.
Облегнат назад, Джейкъб Дънкан отпиваше с наслада, обзет от дълбоко вътрешно удовлетворение от своето отмъщение. Той беше успял да зърне навреме Касано, който надничаше през прозореца, беше видял 45-калибровия револвер в ръката му. Затова бе удължил разговора с иранеца, подчертавайки на висок глас лоялността си към Роси, и бе успял да запази самообладание в очакване на изстрела. Всичко приключи добре благодарение на неговата съобразителност и храброст. Перспективите за двойна печалба придобиха плът и кръв. Ричър беше заключен под земята и надеждно охраняван от двамата му най-добри хора. Но най-хубавото беше, че стоката вече пътуваше. Както винаги малка част от нея щеше да бъде заделена за лична употреба на фамилията. Нещо като невинно отчупване от тортата, което придаваше смисъл на цялата опасна операция.
— За нас! — вдигна чашата си той, очевидно доволен от живота.
Ричър откри подходящ нож в едно от чекмеджетата на кухненската маса и сряза останките от пластмасовото фенерче, залепнали по цевта на пушката. Онези тъпаци нямаха никаква представа за силата на барута. Заряд, който бе в състояние да изстреля тежък куршум с няколкостотин километра в час, образува газов балон с достатъчно енергия да унищожи всичко по пътя си. Затова фенерчетата ги правеха от метал и ги монтираха зад цевта, а не пред нея. Изхвърли изкривените късове пластмаса в кофата за боклук, озърна се и попита:
— Къде ми е шубата?
— В гардероба — отвърна съпругата на доктора. — Когато се прибрахме, аз я скрих между другите палта. Помислих си, че в джобовете й може да има нещо важно.