— Ох, не знам. Предполагам, че трябва да проверим. Но помниш какво каза старият Дънкан. Това е състезание и не бива да губим време.
— Няма да ни отнеме кой знае колко време.
— Така е, но ако тоя тип не е там, ще заприличаме на идиоти. Футболистите веднага ще звъннат на Джейкъб Дънкан, за да му съобщят как сме се появили на погрешното място.
— Никой не е споменал, че това е игра на точки.
— Но ги има. Когато става въпрос за стил, винаги има точки. Това е дълга игра, защото става въпрос за много пари. Изгубената репутация никога няма да се върне.
— И така, какво ще правим?
Касано отново погледна към пикапа на възрастната жена.
— Ако тя е тук, значи къщата й е празна — каза той. — А някои хора предпочитат да се крият именно в празни къщи.
Ричър видя как шевролетът включи на заден, излезе от алеята и пое по пътя. Отначало той не разбра защо, но после заключи, че италианците търсят Сет Дънкан. Бяха се отбили да огледат паркираните отвън коли и да констатират, че спортната мазда не е сред тях. Логично. Остави пушката на пода, изпъна гръб и отново насочи поглед към мрака зад прозореца.
В продължение на деветдесет дълги минути не се случи нищо. Никой не дойде. Нищо не помръдваше. После небето на изток започна да просветлява. Сребристо — пурпурните ивици на изгрева бавно очертаха неравностите на терена и го оцветиха в сиво. Светът отново възвърна обичайната си форма чак до хоризонта. Появиха се разпокъсани облачета, над почвата се издигна лека мъгла. Нов ден, който едва ли щеше да е по-добър, помисли си Ричър. Ден на болка и страдания. За някои заслужени, за други не.
Той продължи да чака.
Не можеше да изкара джипа, защото нямаше как да премести пикапа на Дороти Коу. Може би ключът беше в джоба на палтото й, но той не изпитваше желание да го потърси. Нямаше закъде да бърза. Беше зима. До настъпването на истинския ден имаше поне един час.
В Канада, на осемстотин километра на север, утрото настъпи малко по-късно заради географската ширина. Първите лъчи на зората си пробиха път през клоните на вековния бор и докоснаха белия микробус, паркиран на мястото за пикник в края на черния път. Шофьорът отвори очи, примигна и се протегна. През нощта не беше чул нищо. Нито мечки, нито койоти, нито червени лисици, нито вълци. Нито хора. Бе спал зле въпреки топлината на спалния чувал. Кабините на товарните микробуси са тесни, без възможност за разгъване на седалките. Не можеше да се отърве от чувството, че товарът отзад е настанен далеч по-удобно от него. И пътуваше без никакви проблеми. Но товарът беше скъп и се намираше трудно — нещо, което не можеше да се каже за него. Той беше реалист и добре знаеше как стоят нещата.
Скочи на земята и се облекчи до стеблото на бора. После хапна и пийна от оскъдните си запаси, опря длани в схванатия си кръст и отново се протегна. Небето просветляваше. Най-подходящото време за прекосяване на границата. Достатъчно светло, но твърде рано за компания. Идеално. Предстоеше му да измине около трийсет километра, повечето от тях по немаркирани горски пътища, докато стигне до място на по-малко от четири километра северно от границата. Мястото на трансфера. Там беше краят на пътуването. За него, но не и за стоката.
Качи се в кабината и завъртя стартера. Остави двигателя да загрее, докато проверяваше контролните уреди на таблото. После включи на първа, освободи ръчната спирачка и бавно потегли. Микробусът заподскача по обраслите с трева коловози.
От другата страна на коридора долетя шумът на тоалетно казанче, последван от шуртяща вода и захлопване на врата. Докторът влезе в трапезарията, като леко накуцваше поради схванатите си крайници, все още сънен. Поздрави с леко кимване, заобиколи проснатите в коридора футболисти и се насочи към кухнята. Минута по-късно Ричър долови съскането и бълбукането на включената кафемашина. Слънцето беше достатъчно високо, за да се отразява в страничното стъкло на джипа, паркиран до оградата. Полето наоколо беше покрито с искряща слана.
Докторът се появи с две чаши в ръце. Над пижамата си беше навлякъл дебел пуловер, косата му беше разрошена. Пораженията по лицето му се губеха в общата руменина. Остави едната чаша пред Ричър, заобиколи масата, седна насреща му и промълви:
— Добро утро.
Ричър не отговори.
— Как е носът ти?
— Страхотно — рече Ричър.
— Има нещо, което не си ми казал.
— Има много неща, които не съм ти казал.
— Спомена, че някакъв детектив е пропуснал да извърши обиск някъде преди двайсет и пет години. Поради небрежност или объркване.