Време за умиране

Ричър кимна и отпи глътка кафе.

— Там ли се каниш да ходиш днес? — попита докторът.

— Да.

— Нима очакваш да откриеш нещо след толкова време?

— Най-вероятно не.

— Тогава защо ще ходиш?

— Защото не вярвам в призраци.

— Не те разбирам.

— Надявам се никога да не ме разбереш. Надявам се, че съм сбъркал.

— Къде е това място?

— Мисис Коу каза, че преди петдесет години са били продадени две ферми. За строеж, който така и не започнал.

Допълнителните постройки на едната от тях все още съществуват. Далеч от пътищата, насред полето. Един хамбар и по-малка барака.

— Знам къде са — кимна докторът.

— Заобиколени от всички страни с разорани ниви.

— Знам — повтори докторът. — Не би трябвало да орат чак там, но защо да се хаби плодородна земя? Проектът с новите сгради никога няма да бъде изпълнен, а хората се нуждаят от тази земя. Реколтата от нея не влиза в изплащането на ипотеките им.

— И така, какво е видял детектив Карсън преди двайсет и пет години? В началото на лятото? Видял е около четиристотин хиляди хектара с висока до кръста царевица, видял е тук-там по някоя къща, видял е и пръснатите допълнителни постройки около тях. Отбил се е във всяка от тях, а собствениците са заявили, че са прегледали пристройките си. Продължил е по пътя си, а въпросният стар хамбар и бараката до него са се появили точно насреща му. Питал е: „Погледнахте ли във вашите допълнителни постройки?“, и хората са му отговорили утвърдително, вероятно напълно откровено. Карсън е видял хамбара и бараката, предположил е, че те принадлежат на някой от местните и следователно са били проверени. Но те не са принадлежали на никого и никой не ги е проверявал.

— А ти мислиш, че именно там е било извършено престъплението?

— Аз мисля, че преди двайсет и пет години Карсън би трябвало да си зададе този въпрос.

— Там няма да има нищо. Няма как да има. Днес тези постройки са само руини. Вероятно и тогава са били такива. Стоят си празни вече петдесет години посред пустошта.

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Сам каза, че не принадлежат на никого.

— Защо тогава има коловози, които свършват чак до вратата на хамбара?

— Има ли?

— Има — кимна Ричър. — Видях ги, когато скрих пикапа в по-малката барака през онази нощ. Няма проблем да се стигне до там. Дори в Ню Йорк съм виждал по-лоши пътища.

— Стари коловози? Или нови?

— Трудно е да се каже. Вероятно и двете. Но са на доста години. Дълбоки, добре оформени. Без трева по тях. Използвани са рядко, но все пак са използвани. На периоди. Достатъчно често, за да се запазят.

— Не разбирам — поклати глава докторът. — Кой би използвал тези руини днес? И за какво?

Ричър не отговори, насочил вниманието си към прозореца. Навън се развиделяваше. Сивият цвят на полето преминаваше в кафяв. Кос слънчев лъч се плъзна по пикапа до оградата.

— Значи мислиш, че някой е отвлякъл детето и го скрил в онзи хамбар? — подхвърли докторът.

— Вече не съм сигурен — въздъхна Ричър. — По онова време са прибирали люцерната, пътищата са били задръстени от камиони. Предполагам, че тогава тук е било доста по-оживено. Хората са щъкали навсякъде. И пътищата са били използвани по-често в сравнение с днес. Толкова често, че е било рисковано да отвлечеш дете посред бял ден.

— Какво тогава е станало?

Ричър не отговори. Продължаваше да гледа навън. Чворовете по коловете на оградата вече се виждаха. Както и замръзнала трева около тях. Предната морава беше суха и искряща от скреж.

— Май не си падаш много по градинарството — отбеляза Ричър.

— Нямам нито желание, нито време — отвърна докторът.

— А има ли хора, които се занимават с градините си?

— По-скоро не. Хората са твърде уморени. А и по принцип фермерите рядко поддържат градини. Те отглеждат растения за продажба, а не за да им се радват.

— Ясно.

— Защо питаш?

— Защото искам да се поставя на мястото на момиченце с велосипед, което обича цветята. Къде би могло да види цветя? Едва ли пред някоя къща, защото всички отглеждат растения за реколта. Според мен има само три възможности. В полето попаднах на две големи скали с храсти наоколо. Напролет край тях със сигурност цъфтят красиви цветя. Може би има и много други, но това няма значение. В началото на лятото те са напълно недостъпни, защото човек трябва да прекоси километри ниви с царевица, за да стигне до тях. Но същите храсти забелязах и на едно друго място.