— Какво? — объркано рече онзи.
— Джипът на Джон ми омръзна. Днес ще използвам твоята кола.
— Така ли?
— Сигурен съм.
Отговор не последва.
— Време е за мисловна дейност, момчета — спокойно добави Ричър. — Или ще изпълнявате заповедите ми, или ще получите по един куршум.
Първият бръкна в джоба си и извади връзка ключове. Погледна ги да се увери, че са от колата, а после ги подхвърли. Връзката се удари в шубата и падна на земята. Ричър не посегна да я улови, защото искаше лявата му ръка да е свободна и да не раздвоява вниманието си.
— Как е носът ти? — попита той, отново спрял очи върху лицето на първия младеж.
— Добре — отвърна онзи.
— Изглежда така, сякаш е бил чупен.
— Два пъти — кимна онзи.
— Е, някои хора твърдят, че три е щастливо число.
Никой не отговори.
— Легни по очи на земята, Джон — меко заповяда Ричър.
Джон не помръдна.
Ричър изстреля един куршум в краката му. Оръжието ритна с огромна сила, трясъкът се разнесе надалеч. Силен и басов, като взрив в каменна кариера. Джон изпищя и подскочи на място от острите камъчета, които се забиха в пищялите му вследствие на изстрела. Ричър го изчака да млъкне и презареди помпата. Щрак-щрак! Най-заплашителните звуци на света. Празната гилза изскочи в ледения въздух и се приземи до връзката ключове.
Джон легна на земята. Отначало на колене, сковано, сякаш беше в църква, после бавно опря длани на чакъла и се изпъна по очи. С видима неохота, сякаш изпълняваше командата на ядосания си треньор за сто лицеви опори.
— Докторе? — подвикна през рамо Ричър. — Донеси ми тиксото, ако обичаш.
Къщата мълчеше.
— Не се безпокой, докторе — добави Ричър. — Репресии няма да има. Никога. Днес е последният ден. От утре ще живеете като нормални хора. А тези момчета ще станат безработни и ще бъдат принудени да се върнат там, откъдето са дошли, и да си търсят нова работа.
Отвърна му продължително, натежало от напрежение мълчание. Минута по-късно докторът се появи на прага с тиксото в ръце. По силата на навика главата му беше наведена, а очите му не се отделяха от земята. Подаде ролката и побърза да се скрие обратно. Ричър я подхвърли на онзи, който го беше ударил.
— Направи така, че приятелчето ти да не може да движи ръцете и краката си — заповяда той. — Ако не го направиш както трябва, ще го направя аз, но по друг начин. Може би с цената на известни поражения на гръбначния стълб.
Младежът улови ролката и се залови за работа. Три пласта тиксо очертаха цифрата осем около китките на Джон, после лентата се уви няколкократно около центъра на осмицата, оформяйки нещо като белезници. Ричър нямаше представа за силата на опън на тиксото, но от опит знаеше, че няма човек, който да го скъса по дължина. Футболистът се прехвърли на глезените на Джон и ловко повтори упражнението.
— Вържи му краката — заповяда Ричър.
Наемникът изви назад краката на Джон и прекара лентата между „белезниците“ на китките и глезените му. Повтори упражнението четири-пет пъти, притисна тиксото и се изправи. Ричър извади френския ключ и го вдигна пред очите си. По него имаше кръв и косми, останали от съиграчите на младежа срещу него. Изви ръка и го пусна зад гърба си. Извади сгъваемия нож и го хвърли до ключа. Същата съдба сполетя и глока. Накрая се обърна и положи самоделния пищов най-отгоре на купчината. После съблече шубата и я остави да падне зад гърба му, изцяло покривайки оръжията.
— Честен бой — подхвърли на младежа той. — Ти срещу мен. Резерва в щатския отбор на Небраска срещу армията на САЩ. С голи юмруци. Без правила. Ако успееш да минеш зад мен, имаш право да използваш всяко оръжие под шубата ми.
В очите на младежа се мярна недоумение, после на лицето му изплува лека усмивка. Сякаш слънцето беше изгряло. Сякаш съдбата му предлагаше невероятен шанс. Сякаш в бетонната стена около него изведнъж беше зейнала дупка. Стъпи на пръсти, изви тяло и вдигна десния си юмрук под брадичката, готов да нанесе удар с левия.
Ричър също се поусмихна. Младежът танцуваше пред него като маркиз Куинсбъри. Съвсем не беше в час, бедничкият. Ама никак. Май за последен път беше наблюдавал юмручен бой в някоя от сериите на „Роки“. Беше висок метър и деветдесет и пет, тежеше близо сто и четирийсет килограма, но въпреки това не представляваше нищо повече от вол за заколение. Огромен, охранен и тъп вол, изправен срещу някакъв непознат скитник.
Тежащ „само“ около сто и двайсет килограма.
Младежът затанцува на пръсти пред него, втурваше се напред и отскачаше назад, размахал юмруци. Губеше време и енергия. Ричър стоеше напълно неподвижен и го гледаше с широко отворени очи, но без да се фокусира никъде — нито в ръцете и краката на противника си, нито в очите му. Така най-добре използваше периферното си зрение и виждаше всичко. Вниманието му се изостри докрай.