След още много километри черният път най-сетне свърши, опирайки в песъчливата пътека. Пикапът забави ход, потъвайки в дълбоките коловози, който беше оставил при предишните си пътувания. Водачът предпочиташе да ги следва независимо от острите завои, защото те маркираха най-безопасното преодоляване на камъни и други скрити препятствия. Храсти и клони драскаха по каросерията. След около час машината спря на предварително избраното място, което се намираше на три километра южно от границата. Никой не знаеше къде точно са закопани сензорите за движение, но по единодушно мнение те бяха в рамките на зона от километър и половина, простираща се от двете страни на границата. Нещо като минно поле. За сигурност бяха прибавили още километър и половина. Околните храсти бяха изсечени, за да се осигури пространство за обръщане.
Пикапът даде на заден, обърна и спря напряко на песъчливата пътека, с предницата на юг. Габаритите угаснаха, двигателят заглъхна.
Започваше чакането.
Ричър продължаваше да седи във фотьойла. Изтекоха четирийсет минути, после час. През цялото това време той прехвърляше в съзнанието си маршрута, по който щеше да поеме на следващата сутрин. На юг до междущатската магистрала, а после на изток. Междущатската беше лесна — никога не беше имал проблеми да се придвижи на стоп. Тя беше осеяна с паркинги и места за почивка, движението беше оживено. По нея пътуваха както големи камиони, така и частни коли. Голяма част от водачите им се чувстваха самотни и с готовност приемаха компанията на стопаджии като него. Проблем беше отсечката преди нея — един пуст път посред пустошта. Откакто последният шофьор го бе свалил на някакво кръстовище, наоколо цареше пълна тишина. Никакъв шум от трафик. През нощта винаги беше по-зле, отколкото през деня, но въпреки това беше странно, че няма никакво движение. В Америка това се случваше много рядко. На практика не чуваше абсолютно нищо. Нямаше вятър, обичайните нощни звуци също липсваха. Напрягаше слух да чуе пропукването на чакъла под автомобилни гуми. Но не чуваше нищо, сякаш беше оглушал. Вдигна ръка и щракна с пръсти пред ухото си, просто за всеки случай. Не беше оглушал. Стана, отиде до тоалетната и се върна на мястото си.
После долови нещо.
Не беше шум от преминаващ автомобил, не беше вятър, не беше нощен звук.
Не бяха гуми по чакъла.
Бяха стъпки.
8
Стъпки по чакъла. Чифт. Леки и несигурни, приближаващи се. В рамката на прозореца се появи сянка. Крехка и дребничка, сгушена в палтото си.
Жена.
Тихо и колебливо почукване на вратата. От малка и нервна ръка, облечена в ръкавица. Може би бе някакъв номер. Измислен от неособено умен мъж, решил да изпробва за примамка слаба и безобидна жена, която да му вдъхне чувство за измамна сигурност и да го измъкне навън. Съвсем нормално беше жената да се чувства нервна и несигурна в тази роля.
Ричър безшумно прекоси стаята и влезе в банята. Отвори прозореца, откачи комарника и го сложи на дъното на ваната. После надникна навън, прекрачи перваза и стъпи на чакъла. Пое по една от боядисаните в сребристо греди, които рамкираха пътеката. Безшумно и внимателно, като въжеиграч. Движеше се обратно на часовниковата стрелка, обиколи кръглото бунгало и излезе в гръб на жената.
Беше сама.
На алеята нямаше коли, паркингът беше пуст. Никой не се притискаше отстрани на вратата, никой не клечеше под прозореца. Само жената, която видимо трепереше от студ. Беше облечена с вълнено палто, носеше шал. Без шапка. Може би бе четирийсетгодишна, дребна и разтревожена. Вдигна ръка да почука отново.
— Тук съм — обади се Ричър.
Тя ахна и се обърна с ръка на гърдите.
— Простете, че ви изплаших, но не очаквах гости — добави той.
— Би трябвало да очаквате — съвзе се тя.
— Всъщност сте права — кимна той. — Но не очаквах вас.
— Може ли да влезем вътре?
— Коя сте вие?
— Извинете — промърмори тя. — Аз съм съпругата на доктора.
— Приятно ми е — кимна Ричър.
— Може ли да влезем?
Ричър извади ключа от джоба си и отвори вратата. Пропусна жената и заключи отвътре. После прекоси стаята и затвори вратата на банята, през която нахлуваше студен въздух. Жената стоеше в средата на мокета.