— Беше мистър Винсънт — обяви тя. — Иска да отида в мотела, защото са пристигнали клиенти.
— Какви клиенти? — попита Ричър.
— Не ми каза.
Той се замисли за момент, после кимна:
— Добре.
Обърна се към доктора с молбата да държи шестимата футболисти на пода под професионалния си поглед, а после излезе навън и облече захвърлената на земята шуба. Разпредели обратно по джобовете импровизирания си арсенал, вдигна връзката ключове и се насочи към джипа пред оградата.
Елдридж Тайлър помръдна, но съвсем лекичко, колкото да се намести по-удобно. Вече втори час беше на позицията, която бе заел още на разсъмване. Изпълнен с търпение и с око на мерника, насочен във вратата на хамбара. Прикладът на пушката продължаваше да лежи върху торбата с ориз. Въздухът беше все така тежък и влажен, но слънцето светеше ярко и видимостта беше отлична.
Но едрия мъж с кафявата шуба го нямаше.
Все още не беше се появил.
И може би изобщо нямаше да се появи, ако фамилията Дънкан си беше свършила работата през нощта. Но Тайлър продължаваше да дебне, защото по природа си беше предпазлив и приемаше сериозно всяко излагане на риск. Имаше вероятност Дънкан да не бяха свършили нощната си работа. Което означаваше, че едрият мъж щеше да се появи съвсем скоро. И защо да се бави? Дневната светлина беше всичко, от което се нуждаеше.
Тайлър отмести показалец от спусъка и раздвижи китката си. Веднъж, втори път. После пръстът му отново се уви около спусъка.
53
Белият джип се оказа шевролет тахо, който по некомпетентното мнение на Ричър беше абсолютно еднакъв с юкона. Кабините им бяха като близнаци, контролните уреди по таблото — също. Тахото се движеше по същия нестабилен начин — твърдо и тромаво. Ричър излезе на шосето, зави надясно и пое на юг. Още имаше влага, въпреки че слънцето беше доста високо в небето. От разсъмването бяха изтекли два часа.
На двеста метра от мотела той намали и отби на банкета. От север се виждаха само макетът на ракетата и кръглото фоайе. Слезе от джипа и бавно тръгна по асфалта. Гледката се променяше с всяка крачка. Най-напред видя изгорелия форд на главния паркинг. Черен скелет, стъпил на оголените си джанти. Две безформени фигури зад прозорците без стъкла, изгорели и гладки като тюлени. После видя субаруто на доктора пред стая номер шест, смачкано и обезобразено, но много по-живо в сравнение с форда.
Накрая видя и тъмносиния шевролет.
Беше паркиран до субаруто, някъде между седма и осма стая, по диагонал. Хората в него очевидно са били гневни или уморени, спрели както им падне, с единствената мисъл за малко почивка.
Ричър се насочи към входа, като се опитваше да стъпва максимално безшумно по камъните. Мина покрай форда, който все още излъчваше топлина. Огънят беше изрисувал фантастични фигури по метала. Вратата на фоайето беше отключена. Ричър отвори и влезе. Винсънт беше зад рецепцията. Зърнал лепенката на лицето му, той замръзна с телефонната слушалка в ръка.
— Какво се е случило с теб, по дяволите?
— Дреболия — отвърна Ричър. — С кого говореше?
— Редовната сутрешна информация. Както винаги.
— Последните клюки, а?
Винсънт кимна.
— И?
— Нищо особено. Футболистите цяла нощ са шарили насам-натам с колите си. Напълно безцелно. Сега са се събрали някъде, явно за да обсъдят положението. А четиримата Дънкан са в къщата на Джейкъб.
— Виждам, че имаш гости — подхвърли Ричър.
— Италианците — кимна собственикът на мотела. — Настаних ги в седма и осма.
— Питаха ли за мен?
— Разбира се — отвърна Винсънт. — Питаха дали си тук и дали съм те виждал. Определено те издирват.
— Кога дойдоха?
— Около пет сутринта.
Ричър кимна на свой ред. Били са уморени, след като цяла нощ са гонили вятъра. Решили са, че няма смисъл да пътуват един час до „Мариот“ и още един обратно. Вероятно планират да дремнат час-два тук в мотела. А после отново да яхнете конете. Но се бяха успали. Такава е човешката природа.
— Събудиха ме — добави Винсънт. — Бяха в гадно настроение. Мисля, че няма да ми платят.
— Кой от двамата застреля онези във форда?
— Не мога да ти кажа. Видях, че единият ги стреля, а другият пали колата.
— Видя това със собствените си очи, така ли?
— Да.
— Ще го потвърдиш ли пред съда?
— Не, защото онези Дънкан имат пръст в тази работа.
— А щеше ли да го направиш, ако нямаха пръст?
— Нямам чак толкова силно въображение.
— Но на мен ми каза.
— Неофициално, само между нас двамата.