— Кажи ми го пак.
— Единият застреля хората в колата, а другият я подпали.
— Добре — кимна Ричър. — Това е достатъчно.
— За какво?
— Събуди ги — каза Ричър. — Точно след минута, като лично се отбиеш в стаите им. Ще бъдеш напрегнат. Шепнешком ще им кажеш, че аз съм отпред на паркинга и оглеждам пораженията.
— Не искам да се забърквам.
— Днес е последният ден. От утре вече ще бъде друго.
— Извинявай, но предпочитам да изчакам и да видя какво ще стане.
— От утре тук ще има три групи хора — търпеливо рече Ричър. — Едните ще са мъртъвци, другите страхливци, а третите — мъже с поне малко достойнство и самоуважение. Искам ти да си сред последните.
Винсънт не каза нищо.
— Познаваш ли Елинор Дънкан? — попита Ричър.
— Тя си е наред — отвърна Винсънт. — Никога не е имала нищо общо с тази мръсотия.
— От утре тя ще поеме нещата в свои ръце и ще извозва цялата реколта в района.
Винсънт не каза нищо.
— След една минута събуди италианците по телефона — каза Ричър, излезе навън и тръгна покрай боядисаните в сребристо греди, които водеха към бунгалата.
Мина директно покрай първите шест, а когато стигна седмо и осмо, описа широк кръг и излезе пред номер девет. Шмугна се в плитката ниша, която го делеше от извития еркер на осмо. Беше толкова близо, че можеше да я докосне с ръка. От другата й страна беше стая номер седем, а шевролетът, субаруто и изгорелият форд останаха зад гърба му, подредени в една линия, от север на юг. Извади глока на убития иранец и провери пълнителя.
Всичко беше наред.
Оставаше му само да чака.
Чу телефоните. Първо в едната стая, после и в другата. Звъняха приглушено заради плътно затворените врати и прозорци. Представи си как обитателите им се размърдват под завивките, сядат, разтъркват очи и поглеждат часовниците си. После оглеждат непознатата обстановка, посягат към телефоните и изслушват съобщението на Винсънт, предадено с напрегнат шепот.
Беше готов и чакаше.
Знаеше какво ще се случи. Първият, който се появи, щеше само да надникне навън с пистолет в ръка, изчаквайки партньора си. После двамата щяха да се уточнят с помощта на жестове и заедно щяха да тръгнат към далечния край на паркинга.
Чакаше.
Първа се отвори вратата на стая номер осем. В рамката се появи ръка с пистолет, който сочеше почти директно надолу. После лакът и задната част на човешка глава. Пистолетът беше колт, модел „Дабъл Игъл“. Ръката до лакътя беше скрита под измачкан ръкав на риза. Темето беше покрито с разрошена черна коса.
Ричър отстъпи крачка назад и в същия миг чу как се отваря вратата на стая номер седем. По-скоро усети, отколкото долови шумоленето на памучна материя, съпътстващо беззвучния дебат. Ролите се разпределяха с посочване и почукване по гърдите, вдигнатите ръце обозначаваха посоките, а разперените пръсти — времето. Очевидната тактика беше обитателят на осма стая да се промъкне напред, да заобиколи стая номер шест и задната част на кръглото фоайе и да излезе на паркинга от север. Колегата му от седма стая щеше да го изчака да излезе на позиция, а после щеше да изскочи на паркинга от юг. Елементарно, но твърде вероятно.
Предвижданията му се оказаха точни. По-далечният от противниците му зае позиция пред вратата и изчака. Другият мина покрай него и продължи напред. Ричър преброи до шест. На седем напусна укритието си и вдигна глока. На осем напълни дробовете си с въздух и изкрещя:
— Не мърдай!
Двамата замръзнаха на място, готови да се предадат. Бяха все още уморени, сънени, объркани и дезориентирани. Пистолетите им сочеха надолу.
— Хвърлете оръжието! — изкрещя Ричър и двамата моментално изпълниха заповедта. Тежките никелирани пистолети издрънчаха на чакъла почти едновременно.
— Отстъпете назад! — беше следващата команда.
Италианците се подчиниха и излязоха на паркинга. Изолирани, далеч от стаите си, далеч от колата си.
Ричър изпусна въздуха от гърдите си и ги огледа изотзад. Бяха само по ризи и панталони. Без якета, без връхни дрехи.
— Обърнете се! — заповяда той.
Италианците го направиха.
— Ти ли си — промълви онзи отляво.
— Най-накрая се срещнахме — рече Ричър. — Как вървят нещата дотук?
Не получи отговор.
— Обърнете джобовете си — разпореди се Ричър. — Изцяло, с хастара навън.
По земята се посипаха дребни монети и салфетки. Мобилни телефони изтрополиха по чакъла. До тях издрънча автомобилен ключ с дистанционно от черна пластмаса, закачен на държател във формата на цифрата едно.
— Сега тръгнете назад. Няма да спирате, преди да ви кажа.