Италианците се подчиниха. Вървяха малко тромаво на заден ход, без да отделят очи от лицето му. Ричър пое след тях, като поддържаше разстояние от десетина крачки.
— Добре, спрете — подвикна им той, след като двамата мъже подминаха пистолетите. Наведе се, вдигна единия от тях и извади пълнителя. Беше пълен догоре. В другия обаче липсваше един патрон. — Кой? — вдигна глава Ричър.
— Другият — отвърна онзи отляво.
— Кой друг?
— От иранците. Ти видя сметката на единия, а ние на другия. Май сме нещо като съюзници.
— Не мисля — поклати глава Ричър, пристъпи към купчината с лични вещи и вдигна ключа от колата. Натисна бутона на дистанционното и вратите на шевролета изщракаха. — Качвайте се на задната седалка.
— Знаеш ли кои сме? — попита го италианецът отляво.
— Знам — кимна Ричър. — Двама дрисльовци, които току-що напълниха гащите.
— Работим за човек на име Роси, който живее в Лас Вегас. Доста влиятелен и мрази да му се бъркат в работата.
— Ще ми простиш, че не припаднах веднага.
— Той има пари. Много пари. Може би ще уредим нещо.
— Например?
— Тук сме във връзка с една сделка, която ще бъде реализирана всеки момент. Можем да те включим и да те направим богат.
— Аз вече съм богат.
— Не изглеждаш такъв — възрази италианецът. — Говоря сериозно. Става въпрос за много пари.
— Имам всичко, от което се нуждая. Това е другото име на охолството.
Мъжът замълча за момент, после отново се зае да го обработва.
— Кажи ми какво ще те направи доволен.
— Първо седнете отзад в колата.
— Защо?
— Защото ръцете ми са изранени и не искам да ви влача.
— Не, питам защо искаш да влезем в колата?
— Защото ще се повозим.
— Къде?
— Ще ти кажа, след като влезете в колата.
Двамата италианци понечиха да се спогледат, но очите им спряха някъде по средата, защото не можеха да повярват на късмета си. Нима тоя тип бе толкова глупав, че щеше да ги натовари на задната седалка и да седне зад волана? Сам?! Ричър ги проследи до колата с глока в ръка. Единият седна на близката седалка, а другият тръгна да заобикаля багажника. Докато го правеше, очите му огледаха пътя и равното поле. Мисълта за бягство бързо го напусна. Тук нямаше къде да се скрие. Противникът им държеше модерен 9-милиметров пистолет, който улучваше без грешка поне на петнайсет метра. Отвори вратата и се сгъна на седалката. Импалата не беше малка кола, но отзад беше доста далеч от представите за лимузина. Коленете на италианците опряха плътно в предните облегалки. Не бяха кой знае колко едри, нито пък особено високи, но въпреки това се озоваха твърде близо един до друг.
Ричър отвори вратата откъм мястото на шофьора, сложи коляно на седалката и надникна в купето.
— И така, къде отиваме? — попита мъжът, който беше водил разговора досега.
— Съвсем наблизо — отговори Ричър.
— Ще ни кажеш ли?
— Ще паркирам до форда, който подпалихте.
— Само до там?
— Нали ти казах, че е наблизо.
— А после какво?
— После ще запаля тази кола.
Двамата се спогледаха с недоумение.
Пръв се окопити мъжът, който водеше разговора.
— Нима ще караш с двама ни зад гърба си? — попита той.
— Можете да си сложите предпазните колани, ако желаете. Но за толкова малко разстояние не си струва. Аз съм внимателен шофьор и няма да направя катастрофа.
— Но…
Мъжът понечи да каже нещо, после млъкна.
— Знам — рече Ричър. — Ще бъда с гръб към вас и можете да ми скочите.
— Ами… Да.
— Но няма да го направите.
— Защо?
— Просто така. Знам, че няма да го направите.
— Защо да не го направим?
— Защото ще сте мъртви — отвърна Ричър и го простреля в челото.
Дулото леко помръдна и съдбата на втория италианец беше същата. Изстрелите почти се сляха. Дум, дум. Задното стъкло се пръсна на хиляди късчета, оплискани с кръв и мозък. Двамата се отпуснаха на седалката. Като заспали, но с отворени очи и пурпурни капчици, които се стичаха от кръглите дупки в челата им, забавяха се над веждите, а после се превръщаха в червени вадички надолу по носовете.
Ричър се измъкна от колата и погледна на север. Деветмилиметрови патрони, марка „Парабелум“. Добра муниция. Двете гилзи вероятно вече се бяха забили в земята на около километър и половина по-нататък, пробивайки си път в замръзналата пръст.
Отби се в стая номер седем. Портфейлът беше във вътрешния джоб на палтото. В него имаше шофьорска книжка на името на Роберто Касано, издадена в Невада. С постоянен адрес в Лас Вегас. Освен това имаше четири кредитни карти и малко повече от деветдесет долара. Ричър прибра шейсет от тях, качи се в импалата и я придвижи на четирийсет метра навътре в паркинга. Залепи я плътно до обгорелия скелет на форда, изключи двигателя и се насочи към бюрото на рецепцията. Винсънт получи шейсетте долара — по трийсет за всяка нощувка, а в замяна на това той го снабди с парцали и кибрит. Ричър ги напъха в отвора на резервоара и драсна кибрита, след което изтича към бялото тахо, паркирано на банкета. Първите по-големи пламъци облизаха импалата в мига, в който той включи на скорост и потегли. Очите му не се отделяха от огледалото за обратно виждане. Резервоарът избухна в момента, в който беше изминал четиристотин метра. За миг огненото кълбо и гъстите облаци дим превърнаха ламаринения силует на покрива в истинска ракета, която сякаш беше включила двигателите си и всеки момент щеше да литне към Космоса.