Елдридж Тайлър чу изстрелите. Две далечни и бързи пропуквания като почукване по врата. Нищо особено. Просто някакъв пукот, който бързо се стопи в зимния въздух. Не беше ловджийска пушка, не беше и карабина. Тайлър познаваше оръжията и начина, по който трясъкът им отекваше по въздуха. Пистолет, каза си той. На пет-шест километра от тук. Може би ловът беше приключил. Може би едрият непознат е повален. Отново се размърда. Протегна краката си. Бавно, един след друг. После повтори същото и с ръцете. Завъртя врат наляво-надясно и изпъна рамене. Извади от брезентовата си торба бутилка вода и сандвич с черен хляб, остави ги така, че да може да ги стигне, и надникна през процепа на липсващата летва. По принцип Тайлър беше предпазлив човек и си даваше сметка, че едрият непознат може би не е повален. Освен това имаше заповед да наблюдава и да чака и точно това възнамеряваше да прави.
Той се опря на ръце, извъртя тялото си и погледна назад. Слънцето се беше изместило на югоизток и лъчите му осветяваха входа на бараката. Пластмасовата изолация на опънатата жица мътно проблясваше, все още влажна от утринната роса. След десет минути ще изсъхне и отново ще стане невидима, прецени Тайлър.
После се обърна и отново зае полулегнало положение. Погледна през оптиката и пръстът му докосна спусъка.
54
Дороти Коу взе бърз душ в банята за гости и беше готова за работа. Насочи се към кухнята да изпие чаша кафе и да хапне препечена филийка с доктора и съпругата му, но после промени намеренията си да тръгне към мотела и попита:
— Къде отиде Ричър?
— Не съм много сигурен — отвърна докторът.
— Би трябвало да ти е казал.
— Работи върху някаква своя теория.
— Вече знае нещо. Усещам го.
Докторът замълча.
— Къде отиде? — повтори Дороти.
— Към стария хамбар.
— И аз отивам там — отсече Дороти Коу.
— Недей — рече докторът.
Ричър се движеше на юг по двупосочния път. Хамбарът се появи на около километър и половина на запад, добре осветен от слънцето и леко наклонен към по-малката по-мощна постройка, сякаш се готвеше да коленичи. Той го подмина с около хиляда метра, отби на банкета и слезе от колата. Хвана се с две ръце за надлъжните релси на тавана и се покатери на покрива. Както го беше направил преди със субаруто на доктора. Този път наблюдателният пункт беше по-добър, защото тахото беше по-високо. Тялото му описа плавен кръг. Слънцето го заслепи от едната страна, а от другата се появи издължената му сянка. Далеч на север се виждаха контурите на мотела. На юг се очертаваха трите къщи на фамилията Дънкан. Нищо друго. Никакви хора, никакви автомобили. Нищо не помръдваше.
Той слезе от покрива и закрачи направо през нивите, пренебрегвайки замръзналите коловози. Движеше се по права линия към тясното празно пространство между хамбара и малката барака.
Елдридж Тайлър чу приближаването на автомобила. Отначало само далечното шумолене на гуми по асфалта и тихото съскане на изгорелите газове, които нарушаваха абсолютната тишина наоколо. После колата спря. Може би на километър и половина. Не беше някой от фамилията Дънкан. Те щяха да спрат до хамбара. Или щяха да се обадят по телефона. Не беше и стоката. За нея беше още рано. Щеше да пътува още часове.
Обърна се на една страна и погледна към кабелния капан. После си повтори наум всички действия, които трябваше да предприеме, ако се появеше някой: грабва пушката, заема седнало положение, завърта се и стреля от упор. Никакъв проблем.
Отново легна по корем, погледна през мерника и уви пръст около спусъка.