Групата продължаваше напред. Бавно, търпеливо преодолявайки третия от четирите етапа на дългото пътешествие. Първият беше натоварването им в транспортния контейнер, вторият — дългото пътуване с белия микробус. Сега беше ред на малко горски туризъм, след което щяха да бъдат натоварени на друг микробус. Всичко това им беше обяснено предварително до най-малката подробност. В тясна стаичка над някакъв магазин в окръжния център. Такива стаички имаше много. Също и операции. Но тази, която използваха, минаваше за най-добрата. Цената беше висока, но условията бяха отлични. Посредникът ги уверяваше, че единствената му цел е да ги достави в Америка в отлично състояние, свежи като маргаритки. Затова контейнерът, който щеше да бъде техен дом по време на най-продължителния от четирите етапа, беше оборудван с всичко необходимо. Електрически крушки, симулиращи дневна светлина, захранвани от автомобилен акумулатор. Дюшеци и одеяла. Изобилие от храна и вода, химически тоалетни и лекарства. Вентилационни отвори, маскирани като дупки от ръжда. Подпомагани от вентилатор, свързан със същия акумулатор. Плюс кислородни бутилки, които можеха да обогатяват въздуха в случай на нужда. Бягаща пътека, за да се поддържат в добра форма за шесткилометровия преход през границата. Тоалетни принадлежности и овлажнители за кожата. Обясниха им, че и микробусите са оборудвани по същия начин, но малко по-скромно. Защото пътуването с тях щеше да бъде по-кратко от пътуването по море.
Отлична организация, която не беше пропуснала нищо.
Най-хубавото беше, че нямаха нищо против семействата с малки момиченца. Други организации предпочитаха да прекарват само възрастни, защото те можеха да започнат работа веднага. Някои допускаха и деца, но само по-големи момчета, които също можеха да работят. Но тази организация приемаше момиченцата, включително и най-малките. А това се смяташе за много хуманно отношение. С единственото условие да пътуват отделно заради благоприличието. Бащите се отделяха от майките, братята от сестрите. Специално в този случай им съобщиха в последната минута, че отплаването на кораба с мъжете и момчетата щеше да има закъснение, но жените и момичетата трябва да тръгнат веднага. Увериха ги, че всичко е наред. След пристигането щяха да се погрижат за тях, позволявайки им да изчакат акостирането на другия кораб.
Предупредиха ги, че най-труден щеше да бъде шесткилометровият преход през границата. Но всъщност не беше така. Движението на чист въздух беше добро за тях. Беше студено, но зимите в Тайланд също са студени. А и разполагаха с достатъчно топли дрехи. Почувстваха се най-добре, когато водачът им спря и докосна с пръст устните си, показвайки някаква въображаема линия, която пресичаше пътя им. Той махна отвъд нея и устните му беззвучно оформиха думата „Америка“. Прекосиха я, подредени в дълга редица. На лицата им грейнаха усмивки. Най-сетне бяха на американска територия. Продължиха напред, бавно и внимателно.
Човекът на фамилията Дънкан зад волана на сивия микробус ги зърна на стотина метра пред себе си. Както винаги канадският му колега беше начело на процесията с въже в ръце. Зад него се появи доставката — неясни и безтегловни сенки, които се мяркаха между дърветата. Шофьорът на Дънкан отвори задната врата, готов да ги посрещне.
Канадецът му подаде края на въжето както винаги. Като щафета в лекоатлетическо състезание. После се обърна и изчезна в гората. Шофьорът на Дънкан покани жените и момиченцата да се качват в микробуса, като се ръкува с всяка една поотделно, подхвърли им окуражителни думи и ги поздрави с пристигането в новата им родина. На практика този мъж беше хазартен тип и се опитваше да отгатне кое от децата ще си избере фамилията Дънкан. Жените щяха да заминат направо за Вегас, където щяха да работят в някоя от многобройните агенции за компаньонки, а девет момиченца щяха да бъдат разпределени по-нататък по мрежата. Десетото щеше да остане в Небраска. Уж временно, но на практика завинаги. Купуваш десет, продаваш девет — това беше тактиката на фамилията Дънкан. А на шофьора му беше интересно да отгатва кое дете щеше да извади късмет. Според него четири от тях имаха сериозни шансове, но при вида на петото сърцето му трепна, макар че едва ли щеше да я познае, когато стигнеше до него.