Дороти Коу остана неподвижна край отворената врата на пикапа си в продължение на цели десет минути. Ричър стоеше пред нея и я гледаше, като се надяваше, че гърбът му скрива хамбара. Беше готов да стои в това положение колкото трябва — десет часа, десет дни, дори десет години. Беше готов на всичко, за да й попречи да влезе в тъмната дупка. Погледът й беше насочен някъде надалеч, устните й беззвучно помръдваха, сякаш репетираше аргументите си в някакъв спор.
— Колко са вътре? — попита най-сетне тя.
— Някъде към шейсет — отвърна Ричър.
— Боже мили!
— Две-три годишно — добави Ричър. — Развили са вкус към тях. Нещо като пристрастяване. Призраци няма. Такива неща не съществуват. Онова, което е чувало онова хлапе, е било истинско.
— Кои са те?
— Момиченца, повечето от тях с азиатски произход.
— По костите ли ги разпозна?
— Последното все още не се е превърнало в кости.
— Откъде са?
— Вероятно от семейства на имигранти. Почти сигурно нелегални, прекарани през границата, за да бъдат превърнати в секс робини. С това се занимават братята Дънкан. Така печелят парите си.
— Всички ли са били невръстни момиченца?
— Да, около осемгодишни.
— Погребани ли са?
— Не — поклати глава Ричър.
— Просто са ги захвърлили вътре, така ли?
— Не са ги захвърлили. Подредени са като в някакъв храм.
Настъпи продължително мълчание.
— Все пак трябва да погледна — тръсна глава Дороти Коу.
— Недей.
— Защо?
— Има и снимки. Нещо като архив. Като албум за спомен. Снимки в сребърни рамки.
— Трябва да ги видя.
— Ще съжаляваш, може би цял живот. Ще ти се прииска да не беше ги виждала.
— Но ти си ги видял.
— И съжалявам за това.
Дороти Коу отново замълча. Дишаше дълбоко и гледаше към далечния хоризонт.
— А какво ще правим сега? — прошушна най-сетне тя.
— Аз мисля да се отбия в къщите на фамилията Дънкан. Те всички са там, седят около някоя маса и си въобразяват, че всичко е наред. Време е да научат, че нищо не е наред.
— Ще дойда с теб — рече Дороти Коу.
— Идеята не е добра — поклати глава Ричър.
— Искам да дойда.
— Може да стане напечено.
— Надявам се да стане. За някои неща си струва да умреш. Винаги идва време за умиране. За теб или за лошите.
— И ние ще дойдем — обади се съпругата на доктора. — Хайде, да вървим.
57
Дороти Коу отново седна зад волана, а докторът и съпругата му се настаниха на седалката до нея. Ричър се качи отзад с трофейната пушка. Пикапът заподскача по изровените от тракторите коловози към мястото, на което беше оставил бялото тахо на футболиста, който му беше счупил носа. В продължение на километър и половина Ричър беше принуден да се държи здраво, за да не изхвръкне от каросерията. Джипът си беше на банкета. Подкара го на юг, а другите трима поеха след него. Спряха на няколкостотин метра от фермата на Дънкан. Гледката към нея беше отлична. Ричър развинти телескопичния мерник на пушката и го използва вместо бинокъл. Трите къщи се виждаха съвсем ясно. Паркираните автомобили пред тях бяха пет, подредени в една линия пред най-южната къща — тази на Джейкъб. Три стари пикапа, кадилакът на Сет и червената мазда на Елинор Дънкан. Студени и покрити с роса, което означаваше, че членовете на фамилията са се изолирали от света и чакат. Точно както предпочиташе Ричър.
Той слезе от тахото и тръгна към пикапа, за да посрещне останалите. Измъкна рязаната пушка от джоба на шубата си и я подаде на Дороти Коу.
— Връщате се обратно и вземате ключовете от колите на футболистите — разпореди той. — Ще ми докарате още две. Изберете онези, които имат най-много бензин в резервоарите. Искам да го направите по най-бързия начин.
Дороти Коу включи на заден, направи пълен кръг и пое в северна посока. Ричър се качи обратно в джипа и зачака.
Три изолирани къщи. Зима. Равна земя чак до хоризонта. Без никакви укрития. Класически проблем от тактическо естество. Стандартните правила на пехотата изискваха окопаване и изчакване на подкрепленията на артилерията или авиацията. Партизанският подход означаваше обкръжение на противника и атака от всички страни едновременно. С гранати или преносими ракети. Основният удар трябваше да дойде от север, където има най-малко прозорци. Но Ричър не разполагаше с достатъчно жива сила, за да приложи подобна тактика. Нямаше нито гранати, нито реактивни снаряди, не можеше да разчита на артилерийска или въздушна подкрепа. Беше сам. Живата му сила се изчерпваше с един алкохолик на средна възраст и две жени на средна възраст, едната от които в състояние на шок. Въоръжението им се изчерпваше с пушка — помпа с два патрона в пълнителя, деветмилиметров Глок с шестнайсет патрона, 12-милиметрова ловна карабина с три патрона, нож със сгъваемо острие, френски ключ, две отвертки и кутийка кибрит. Въоръжение, което не можеше да се нарече изумително.