— Как ще го направим? — попита Дороти Коу.
— Задмини го отляво. Нека проверим дали има сили за бой.
Нямаше. Ричър натисна копчето за сваляне на страничното стъкло и извади навън ръката си с глока. Дороти натисна газта и бързо започна да настига Джейкъб. Откъм лявата му страна. Той не направи опит да се обърне и да стреля. Само отскочи встрани и продължи да се препъва напред, отклонявайки се с един-два градуса от избрания маршрут.
— Сега ще опишеш широк кръг и ще се насочиш към гърба му, отдясно — рече Ричър.
— Добре — кимна Дороти. — За Маргарет.
Джипът описа пълен кръг и излезе на първоначалната си позиция. Но вече значително по-близо. Дороти изправи волана, после рязко натисна газта. Тежката машина подскочи и се втурна напред, вече по права линия. Десет метра, после двайсет, трийсет. Джейкъб Дънкан ужасено погледна през рамо и хукна наляво. Дороти Коу инстинктивно завъртя волана в обратна посока. Реакцията на примерен водач с четирийсет години стаж без нито едно произшествие. После се коригира. Левият фар улучи Джейкъб в гърба и дясното рамо. Револверът излетя от ръката му. Тялото му се претърколи и рухна на земята.
— Обратно, бързо! — заповяда Ричър.
Но Джейкъб Дънкан не стана. Лежеше по гръб, подвил единия крак под тялото си. Ноктите му дращеха пръстта, главата му се тресеше, очите му бяха отворени и бясно се въртяха в орбитите си. Нагоре и надолу, наляво и надясно. Револверът беше паднал на три метра от него.
Дороти Коу се върна обратно, спря на няколко крачки встрани и попита:
— А сега какво?
— Според мен трябва да го оставим тук — отвърна Ричър. — Мисля, че си му счупила гръбнака. Ще умре бавно.
— Колко бавно?
— Час, може би два.
— Не знам… — колебливо проточи тя.
— В такъв случай иди и го гръмни в главата — подаде й глока Ричър. — Но това би било милост, която тоя тип не заслужава.
— Ти го направи.
— С най-голямо удоволствие. Но това е твой дълг. Двайсет и пет години си чакала възмездие.
Тя бавно кимна и сведе очи към глока, който лежеше в дланите й като разтворена книга. Гледаше го така, сякаш никога не беше виждала подобно нещо.
— Има ли предпазител? — попита.
— Не — поклати глава Ричър. — Тези модели нямат предпазители.
Тя отвори вратата. Първо спря на стъпенката, а после скочи на земята. Обърна се и го погледна.
— За Маргарет — отново прошушна тя.
— И за всички останали — добави Ричър.
— И за Арти, моя съпруг.
Докосна с длан отворената врата и тръгна напред. Бавно и неохотно. Със ситни стъпки. Десет, единайсет, дванайсет. Кратко разстояние, превърнато в дълго пътешествие. Джейкъб Дънкан престана да мърда и я следеше с очи. Тя спря пред него. Ръката с пистолета незабележимо се отдели от тялото й. Сякаш не искаше да има нищо общо с него, сякаш оръжието беше нещо отделно, напълно самостоятелно. Устните й се размърдаха, но Ричър не чу какво казва. Пистолетът се насочи надолу, пръстът й натисна спусъка. Един, два, три изстрела. После още три. В бърза последователност. После Дороти Коу се обърна и бавно започна да се отдалечава.
62
Докторът и съпругата му ги чакаха на пътя, сгушени в кабината на пикапа. Ричър и Дороти спряха пред тях и слязоха. Докторът и съпругата му направиха същото. Събраха се между двете коли и обърнаха поглед към къщите на Дънкан. От тях бяха останали само комините, под които лежаха почернели греди. Те все още горяха, но с ниски пламъци и не толкова интензивно. Димът се издигаше почти вертикално нагоре и образуваше голям черен облак. Той беше единственото нещо, което се движеше. Слънцето беше високо над него, а останалата част от небето синееше.
— Чака ви много работа — обади се пръв Ричър. — Съберете останалите. Да вземат кирки и лопати. Изкопайте дълбоки дупки. Наистина дълбоки. После съберете мършата и я хвърлете в тях. Обаче трябва да оставите и малко свободно място. Микробусът им скоро ще се появи, а шофьорът е виновен точно толкова, колкото и всички останали.
— Трябва да го убием, така ли? — попита докторът.
— Ако искате, погребете го жив — сви рамене Ричър.
— А ти си тръгваш?
— Заминавам за Вирджиния — кимна Ричър.