Микробусът забави скоростта си на стотина метра от него. Механичният рефлекс в действие. Но забавянето продължи, докато кабината се изравни с него и спря. Шофьорът се наведе и отвори вратата откъм мястото за пътника. В кабината светна. Шофьорът се оказа Елинор Дънкан.
Беше облечена с черни джинси и подплатена шуба с ципове, които мътно проблясваха на светлината в купето.
— Здравей — рече тя.
Ричър не отговори. Очите му оглеждаха микробуса. Отвътре и отвън. Личеше, че идва от път. Каросерията беше покрита със засъхнала кал и белезникави ивици сол. Беше изминала наистина дълъг път.
— Доставката, нали? — подхвърли той. — Превозили са я с този бус.
Елинор Дънкан кимна.
— Съдържанието?
— Шест млади жени и десет малки момиченца — отвърна Елинор. — От Тайланд.
— Живи и здрави?
— Абсолютно. Взели са всички мерки да бъдат в добро състояние за продажба.
— Какво си направила с тях?
— Нищо.
— Тогава къде са?
— Тук, отзад.
— Какво?!
— Не знаехме какво да правим. Явно са ги подмамили с фалшиви обещания. Разделили са ги от семействата им. В крайна сметка решихме, че трябва да ги върнем по домовете им.
— А как ще го направите?
— Карам ги в Денвър.
— Какво има в Денвър?
— Тайландски ресторанти.
— Това ли е решението ви? Ресторантите?
— Не е чак толкова тъпо, колкото звучи, Ричър. Помисли малко. Не можем да ги закараме в полицията, защото са влезли нелегално в страната. Ще ги затворят вероятно за месеци. Това ще им се отрази много зле. Най-добре е да ги съберем с хора, които, ако не друго, поне говорят езика им. Ще бъдат в своя среда. Работещите в ресторантите поддържат връзка помежду си, нали? Някои от тях също са били вкарани нелегално. Може би ще могат да използват същата организация, но за извеждане от страната.
— Чия е идеята?
— На всички. Цял ден я обсъждахме, а после гласувахме.
— Страхотно.
— Ти имаш ли по-добра?
Ричър не отговори. Просто стоеше и гледаше сивата стена на микробуса, нашарена с ивици засъхнала кал. После вдигна ръка и опря длан в студения метал.
— Искаш ли да ги видиш? — попита Елинор Дънкан.
— Не — поклати глава той.
— Ти ги спаси.
— Спасила ги е щастливата случайност. Затова не искам да ги видя. Нямам желание дори за миг да зърна лицата им, защото неволно ще си представя какво щеше да се случи с тях без намесата на щастливата случайност.
Настъпи тежко мълчание. Моторът работеше на място, подухваше лек ветрец. Небето потъмняваше, въздухът ставаше по-студен.
— Не искаш ли да те закарам поне до магистралата? — попита Елинор Дънкан.
Ричър кимна и се качи в кабината.
Мълчаха в продължение на трийсет километра, чак до „Килиите“.
— Ти си знаела, нали? — попита Ричър.
— Не — отвърна Елинор Дънкан. — Всъщност да. Мисля, че знаех точно обратното. И наистина го знаех. С абсолютна сигурност. В края на краищата осъзнах, че се опитвам да убедя самата себе си.
— Знаеш откъде се е появил Сет, нали?
— Вече ти казах, че не знам. Още тогава, когато му открадна колата.
— Но аз не ти повярвах. Беше отговорила на цели четиринайсет въпроса без никакво колебание. Но когато те попитах за Сет, се запъна. Предложи ни питие. Искаше да спечелиш малко време за размисъл.
— А ти знаеш ли откъде се е появил Сет?
— Имам известни предположения.
— Да ги чуем — тръсна глава Елинор Дънкан.
— Фамилията си е падала по малки момиченца. Открай време. Били са пристрастени. Такива хора се събират в затворени общности. Във времето преди интернет са си писали по пощата и са провеждали тайни срещи. Разменяли си снимки и разни други неща. Организирали си сбирки. Нещо като тясно свързани групи по интереси. Предполагам, че са притиснали някоя група, която си е падала по момченца. Те преминали в нелегалност и се отървали от всякакви доказателства. Изпратили ги при приятели. Уж временно, докато отмине опасността. Но никой не се върнал за Сет. Собственикът му най-вероятно е бил пребит в затвора. Или ченгетата са му видели сметката в някоя килия. И хлапето останало при фамилията Дънкан. Но те нямали нищо против. Идеята да се сдобият със син без участието на жена им се сторила безкрайно привлекателна и Джейкъб го осиновил.
— Да — кимна Елинор Дънкан. — Сет ми призна, че бил спасен. Отдавна, когато все още разговаряхме. Каза, че Джейкъб го измъкнал от някаква унизителна ситуация. От алтруизъм или милосърдие. А може би от принципност. Аз му повярвах. После с течение на времето започнах да подозирам, че фамилията се занимава с нещо нередно. Разбира се, истината се оказа абсолютно различна от подозренията ми. Напълно различна, повярвай ми. Не можех да я приема. Не можех да се примиря с подобно нещо. Спасението на Сет беше доказателството. Дълго време съм била сляпа. Мислех си, че се занимават с доставката на съвсем други неща — дрога, оръжие, дори бомби.