— Просто ей така?
— Първо попитаха и ме принудиха да се съглася. Принудиха и нея. Накараха ме да я държа, докато я удряха. По-късно й се извиних. А тя рече: „Каква е разликата? Те сега или ти по-късно?“ Знаеше, че съм много ядосан.
— После?
— Помолих за една седмица отсрочка, но те ми дадоха четирийсет и осем часа.
— Значи тази вечер отново са се появили?
— Да. И повториха всичко.
— А кой е онзи тип в ресторанта? Някой от тях?
— Не. Вече ти казах, че го виждам за пръв път.
— Случаен минувач, както предполагахме — обади се Джонас Дънкан. — Защитник на слабия пол.
— Е, добре поне, че той ни се махна от главата — каза Джейкъб.
Миг по-късно дочуха скърцане на гуми по чакъла. Някакъв автомобил влизаше в алеята им. Движеше се бавно, моторът виеше на ниска предавка. Спря на известно разстояние от къщата, без да изключва двигателя. След кратка пауза се разнесе глух тътен, сякаш примесен с изпускането на въздух от гърдите. Нова пауза, после чуха втори подобен тътен. Автомобилът се оттегли. Този път по-бързо, с превключване на скоростите. После отново се възцари нощната тишина.
Джонас Дънкан пръв стигна до вратата. На петдесетина метра надолу по алеята се виждаше странна купчина, осветена от луната. На двайсет започна да му става ясно какво представлява тя. На пет вече можеше да установи и състоянието на младите горили.
— Май не ни се е махнал от главата — промърмори той. — Още не.
— Кой, по дяволите, е този тип? — промърмори Джейкъб Дънкан.
Сет Дънкан и чичо му Джаспър не казаха нищо.
Ричър спря пикапа до унищоженото субару и се насочи към вратата на бунгалото, където го чакаше собственикът. Мистър Винсънт. На тъмно косата му изглеждаше черна.
— Патрона ли сменяте? — любезно попита Ричър.
— Надявам се, че няма да се стигне дотам.
— Но?
— Не можете да останете тук.
— Платих трийсет долара — напомни му Ричър.
— Ще ви ги върна, разбира се.
— Въпросът не е в това. Сделката си е сделка. Не съм повредил обзавеждането.
Винсънт не отговори.
— Те вече знаят, че съм тук — добави Ричър. — Къде бих могъл да отида?
— Преди всичко беше окей.
— Преди какво?
— Преди да ми кажат да не ви оставям тук. Незнанието на закона не е престъпление. Но сега, след като ме информираха, вече не мога да им откажа.
— Кога ви информираха?
— Преди две минути, по телефона.
— Винаги ли изпълнявате онова, което ви наредят?
Винсънт не отговори.
— Тъп въпрос, предполагам — промърмори Ричър.
— Мога да изгубя всичко, което съм изградил със собствените си ръце. Включително и семейството си. След всичките тези години…
— От хиляда деветстотин шейсет и девета насам?
— Откъде знаете?
— Щастливо предположение. Кацането на Луната и всичко останало. Програмата „Аполо“.
— Помните ли шейсет и девета?
— Смътно.
— Най-хубавата година за мен. Случиха се много неща. Не знам какво стана после. Но тогава бях убеден, че сме на прага на нова епоха.
— Така беше — кимна Ричър. — Но не беше епохата, която сте очаквали.
— Съжалявам.
— А сега може би ще предложите да ме закарате до междущатската магистрала?
— Не мога да го направя. Ние не бива да ви подкрепяме по никакъв начин.
— Ние?
— Всеки един от нас. Заповедта вече е издадена.
— По всичко личи, че съм наследил един пикап — рече Ричър. — Мога и сам да стигна до там.
— Недейте — поклати глава Винсънт. — Ще го обявят за откраднат и общинската полиция ще ви хване още преди да сте преполовили пътя.
— Семейство Дънкан контролира и ченгетата, така ли?
— Не съвсем. Но откраднатият пикап си е откраднат пикап, нали?
— Значи искат да остана тук, а?
— Вече да. Започнали сте война, която те искат да довършат.
12
Изправен на студа между пикапа и бунгалото, Ричър бавно се оглеждаше. Нямаше кой знае какво да види. Синкавото сияние на неона стигаше само до потрошеното субару. Над главата му светеше ярка луна, небето беше обсипано с милиарди звезди.
— Има ли още кафе в онази кана? — попита той.
— Не мога да ви обслужа — поклати глава Винсънт.
— Няма да те предам — увери го Ричър.
— Сигурно ще ме наблюдават.