— В момента са заети да откарат двама ранени в болницата, която е на сто километра от тук.
— Не всички, сигурен съм.
— Това е последното място, на което ще ме потърсят. Вече са ти наредили да ме разкараш и едва ли допускат, че няма да изпълниш заповедта.
— Не знам.
— Да сключим споразумение — предложи Ричър. — Аз ще се разкарам, за да ти спестя неприятностите. А ти можеш да задържиш трийсетте долара, защото не си виновен за нищо. В замяна ще ме черпиш чаша кафе и ще отговориш на няколко въпроса.
Фоайето беше тъмно. Светеше само малка лампа зад бара. Мекото розово-червено сияние беше изчезнало, заменено от режещата очите зеленикавобяла светлина на неоновата тръба. Музиката беше изключена. Тишината се нарушаваше единствено от жуженето на лампата и тихото бучене на въздуха в отоплителната система. Винсънт напълни кафемашината с вода, загреба лъжица кафе от голям почти колкото барабан буркан и го сложи върху хартиен филтър с размерите на шапка. Машината заработи. Ричър слушаше бълбукането на водата и съскането на парата и гледаше как скъпоценната кафява течност започва да пълни каната.
— Започни от самото начало — рече той.
— Началото беше много отдавна — въздъхна Винсънт.
— Винаги е така.
— Те са стара фамилия.
— Винаги има такава.
— Първият, когото познавах, беше старият Дънкан. Фермер, наследник на поколения фермери. Предполагам, че първият от тях се е заселил тук още с раздаването на земята. Може би непосредствено след Гражданската война. Отглеждали царевица и фасул, постепенно разширили обработваемите площи на фамилията. А старецът ги наследил. Той има трима синове — Джейкъб, Джаспър и Джонас. Публична тайна е, че момчетата мразят фермата, но я поддържаха до смъртта на баща си. За да не разбият сърцето му.
После започнаха да продават и се ориентираха към бизнеса с камиони. Далеч по-малко работа. Разделиха имота и го продадоха на съседите си. Което звучеше напълно разумно. Площта, която е била голяма във времето на конете и мулетата, вече не изглежда такава. Трактори, ефективна икономика и още куп нови неща. По онова време цената на земята бе висока, но момчетата ловко подсладиха сделките, като предлагаха отстъпка в цената, ако съседите подпишеха договор да прибират реколтата си с помощта на „Дънкан Транспортейшън“. Което също звучеше разумно. Всички получиха онова, което искаха. Всички бяха доволни.
— Докато?
— Нещата бавно започнаха да се влошават. Възникна спор с един от съседите. Стара история, отпреди двайсет и пет години. Напрежението нарасна. Стигна се дотам, че в края на лятото реколтата на въпросния съсед остана на полето. Фамилията Дънкан просто отказа да я извози и тя изгни. През онази година човекът не получи нищо за труда си.
— Защо не е потърсил друг превозвач?
— По онова време семейство Дънкан вече държаха транспорта в целия регион. Никой превозвач нямаше сметка да бие толкова път само за реколтата от една ферма.
— А защо не я е прибрал със собствени сили?
— Всички си продадоха камионите. След подписания договор не виждаха смисъл да ги запазят, а и ипотеките ги притискаха.
— Би могъл да наеме транспорт еднократно.
— Нямаше дори да излезе през портала. Една от клаузите на договора гласеше, че само камионите на Дънкан могат да извозват стоката от фермата. Нямаше начин да я оспори в съда, а още по-малко извън него. По това време футболистите бяха вече на сцената. Първото поколение. Днес би трябвало да са старци.
— Тотален контрол, а? — подхвърли Ричър.
Винсънт кимна.
— Всичко е много просто. Или работиш цяла година, след което трябва да извозиш реколтата, или си седиш на задника и не отглеждаш нищо. Фермерите живеят от сезон за сезон. Не могат да си позволят тотална загуба на реколтата. А фамилията Дънкан им хвана цаката. Може би случайно, може би в резултат на далновидност. Но в момента, в който осъзнаха какво държат в ръцете си, те с удоволствие започнаха да го използват.
— Как?
— На пръв поглед нищо кой знае колко лошо. Хората плащаха малко над уговорената цена и те се държаха прилично. Всъщност това е всичко.
— И ти правиш същото, нали?
— Ами да — отново кимна Винсънт. — Преди десет години това място се нуждаеше от ремонт. Дънкан предложиха да ми отпуснат безлихвен заем, ако подпиша договор за доставките с тях.
— И продължаваш да плащаш.
— Всички продължаваме да плащаме.
— А защо мълчите?
— Какво да направим? Революция? Няма как да стане. Хората трябва да ядат. А Дънкан са умни и никога не пипат прекалено грубо. Разбираш ли?