Хлапакът не отговори.
— Кой командва тук? — зададе нов въпрос Ричър.
— Не знам за какво говориш.
— Кой ти нареди сутринта да излезеш с джипа и да ме убиеш?
— Джейкъб Дънкан.
— Бащата на Сет?
— Да.
— Знаеш ли къде живее?
Младежът кимна и посочи на югоизток, отвъд пламтящата кола. Огънят вече се беше преместил вътре. Стъклата се пръснаха, седалките горяха. Стълб черен и мазен дим се издигаше право нагоре, към най-ниския атмосферен слой, а после бавно се разпръскваше във формата на гъба.
После резервоарът се взриви.
Над задницата на джипа изригна огромна оранжева топка, която го вдигна във въздуха. Миг по-късно ги връхлетя ударната вълна. Достатъчно силна, за да накара Ричър да се олюлее, и достатъчно гореща, за да го принуди да й обърне гръб. Пламъците се вдигнаха на петнайсетина метра, после изчезнаха. Джипът се стовари обратно на земята, превърнат в обгорял скелет, и захрани нов пожар на трийсет метра над себе си.
Ричър го погледа известно време, после въздъхна.
— Чуй какво искам от теб, Брет — промърмори той. — Ще се разходиш до къщата на Джейкъб Дънкан и ще му предадеш три неща. Слушаш ли ме?
Едрият младеж бавно отмести очи от пожара.
— Да.
— Първо: ако Дънкан желае, може да изпрати останалите шест момчета да ме преследват. Всеки от тях ще ме забави няколко минути, но това няма да ми попречи да се появя там и да му сритам задника. Това разбра ли го?
— Да.
— Второ: ако желае, може да спести страданията на шестте момчета и да дойде да поговори с мен, лице в лице. Още сега. Ясно ли е?
— Да.
— И, трето, ако още веднъж срещна двамата непознати, които му гостуват, те ще се върнат у дома в сандък. Ясно ли е? Запомни ли всичко?
— Да.
— Имаш ли мобилен телефон?
— Да.
— Дай ми го.
Онзи покорно бръкна в джоба си и извади мобилния телефон — черен и някак крехък в огромната му розова ръка. Ричър свали задното капаче. Беше виждал как подобни апаратчета падат на тротоара и знаеше какво има вътре. Батерия и SIM карта. Извади батерията и я запрати на три-четири метра от себе си. Задържа SIM картата, а останалата част от телефона отлетя в обратна посока. Тънкото парче силикон със златни нишки в средата кацна в отворената му длан.
— Изяж я! — заповяда той.
— Какво?! — стреснато го погледна Брет.
— Казах да я изядеш. Това ти е глобата, защото се представи като безполезна торба лой!
Онзи се поколеба, после посегна с палец и показалец и внимателно положи картата на езика си. Затвори уста, подъвка известно време, за да произведе нужното количество слюнка и с усилие преглътна.
— Покажи! — заповяда Ричър.
Младият мъж отвори уста и изплези език. Като дете в кабинета на доктора. Картата беше изчезнала.
— А сега седни — разпореди се Ричър.
— Какво?!
— Както преди малко.
— Нали каза да тръгвам към дома на Дънкан?
— Казах — кимна Ричър. — Но не веднага. Не и докато съм в района.
Видимо обезпокоен, Брет седна на земята. С лице на юг и изпънати крака. Ръцете му легнаха на коленете, тялото му леко се наклони напред.
— Ръцете назад — заповяда Ричър. — Облегни се на тях.
— Защо?
Боеприпасите на противника.
— Просто го направи.
Брет се подчини. Тежестта на тялото му легна върху изпънатите ръце. Ричър се изправи зад него. Дебелата му подметка смаза десния лакът на младежа. Той падна назад, претърколи се по корем и заскимтя. После отново се надигна до седнало положение, хвана счупената ръка със здравата и му отправи обвинителен поглед. Ричър отново мина зад него и му нанесе силен ритник в тила. Тялото му политна напред, а после бавно се претърколи на една страна. Приличаше на огромна буква Г, изписана върху мръсна кафява страница.
Ричър му обърна гръб и тръгна на север, към двете дървени постройки на хоризонта.
22
Канадският влекач с контейнера на Дънкан напредваше бързо по шосе №3 на Британска Колумбия, което вървеше успоредно с правата като конец държавна граница. Движеше се на изток към Албърта. Шосе №3 не беше особено подходящо за големи тирове, защото беше тясно, изпълнено с остри завои и опасни наклони. Повечето шофьори предпочитаха шосе №1, което тръгваше от Ванкувър право на север, а по-късно поемаше на изток. Беше по-удобно във всяко отношение, но и по-оживено. В сравнение с него шосе №3 беше далеч по-спокойно, с дълги участъци от абсолютно пуст асфалт, пресичащи дивата природа. Имаше и достатъчно зони за почивка, покрити със ситен чакъл.