Старият хамбар все още беше заключен, а пикапът чакаше в прилепената до него по-малка постройка.
Недокоснат, доколкото можеше да прецени. Със студени ламарини и скован от студа двигател. Сухият въздух в бараката миришеше на прах и миши изпражнения. Безлюдната земя наоколо тънеше в тишина.
Ричър отвори сандъчето с инструменти в каросерията. Най-голям се оказа никелиран френски ключ, с дължина около трийсет и пет сантиметра и тегло под килограм. С надпис „Произведено в САЩ“. Едва ли беше най-подходящото оръжие, но все пак беше по-добре от нищо. Ричър го пъхна под шубата си и продължи да рови в сандъка. Избра си две отвертки — едната кръстата, с гумена дръжка, марка „Филипс“, а другата обикновена, но доста по-дълга. Прибра ги в джоба си, затвори сандъчето и влезе в кабината. Двигателят запали на половин оборот. Пикапът излезе на заден ход и пое по дълбоките коловози, оставени от неизвестен трактор. Стигна до пътя и пое на север, към мотела.
Здравеняците на Сафир се появиха в офиса на Роси с кобури под мишниците и черни найлонови торбички в ръце, чието съдържание изсипаха направо на бюрото му. Първата съдържаше само един предмет, а втората — два. Шлайфмашина, заредена с лист едра шкурка в първата. Газова горелка и ролка тиксо във втората.
Работните им инструменти.
В света на Роси това беше ясно и недвусмислено послание. В света на Роси тиксото означаваше овързване на голата жертва към стола, а шлайфмашината — обработка на чувствителни части от тялото й като колена, лакти и гърди. Понякога дори и лица. Горелката беше просто за забавление.
Никой не проговори.
Роси вдигна слушалката и набра един номер. Насреща вдигнаха след три позвънявания. Касано в Небраска.
— Какво става там, по дяволите? — попита Роси. — Работата наистина е неотложна!
— Гоним призраци — отвърна Касано.
— Ами гонете ги както трябва.
— Има ли смисъл? Бог знае дали тоя тип има нещо общо. Ти сам каза, че ще го използваме за оправдание. Каквото и да се случи с него, то няма как да ускори или забави доставката.
— Ти лъгал ли си някога?
— Не и теб, шефе.
— А другите?
— Разбира се.
— Значи знаеш за какво става въпрос. Уреждаш нещата така, че да не те хванат. Според мен точно това правят тия негодници Дънкан. Ще скрият стоката някъде и ще чакат да хванем оня тип. Сякаш през цялото време са казвали истината. Причина и следствие, нали знаеш? Затова трябва да играем тяхната игра, независимо дали ни харесва. Затова трябва да откриеш оня задник, ясно? Колкото по-скоро, толкова по-добре. Няма никакво време за губене!
Роси прекъсна връзката. Едната от горилите на ливанеца разви кабела на шлайфмашината и го включи в контакта. После натисна бутона. Съвсем за кратко. Машинката се включи и спря.
Проба.
И послание.
Ричър спря до потрошеното субару на доктора, което продължаваше да стои пред бунгало номер шест. Клекна пред пикапа и свали регистрационния номер с по-малката отвертка. После повтори упражнението и отзад. След минута номерата на субаруто отидоха на пикапа, а оригиналните издрънчаха в каросерията. Ричър прибра отвертките в джоба си и тръгна към фоайето.
Винсънт беше там и усърдно търкаше барплота с някакъв парцал. Окото му беше насинено, устните — подути. На бузата му имаше оток с размерите на бейзболна топка. Едно от огледалата зад гърба му беше счупено. Назъбени късове стъкло покриваха лавиците. На мястото на огледалото се виждаха стари пожълтели дъски. Съвсем прозаични. Жизнерадостната илюзия на помещението беше нарушена.
— Съжалявам за неприятностите ти — рече Ричър.
— Тук ли прекара нощта? — попита Винсънт.
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Не. Предполагам, че не.
Ричър се огледа в останките от огледалото. На едното му ухо имаше тъмночервена коричка. От одраскването в скалата. Лицето му беше издрано от тръните. Ръцете също. Както и част от гърба — там, където ризата и пуловерът се бяха вдигнали нагоре.
— По план ли работят онези типове? — попита той.
— Предполагам, че ходят от къща на къща — отвърна Винсънт.
— С какво се придвижват?
— С кола под наем.
— Цвят?
— Тъмен. Може би тъмносин. Мисля, че е шевролет.
— Казаха ли кои са?
— Казаха само, че представляват Дънкан. Така се изразиха. Съжалявам, че им казах за Дороти.
— Не се безпокой, тя се справи добре — рече Ричър. — Имала е и по-големи неприятности в живота си.