— Знам.
— Мислиш ли, че онези Дънкан са убили детето й?
— Бих искал. Това отговаря на всичко, което си мислим, че знаем за тях.
— Но?
— Няма доказателства. Абсолютно никакви. Разследването беше много старателно. От различни институции. Много професионално. Съмнявам се, че са пропуснали нещо.
— Значи е било нещастен случай?
— Вероятно.
Ричър замълча.
— Какво ще правиш сега? — погледна го Винсънт.
— Две неща — отвърна Ричър. — А може би три. После изчезвам. Отивам във Вирджиния.
След тези думи той излезе навън, качи се в пикапа и подкара към къщата на доктора.
23
Биячите на Махмейни се появиха в офиса на Сафир около час след като собствените му горили бяха излезли. На външен вид не бяха нищо особено. Никакви опънати до пръсване яки, никакви яки бицепси. Бяха дребни и жилави, тъмнокоси, с безизразни лица и измачкани дрехи. Неособено чисти. Като ливанец Сафир познаваше много иранци. Повечето от тях бяха свестни хора, особено когато живееха другаде. Но имаше и адски гадни типове. Тези двамата не носеха нищо. Никакви торби, никакви инструменти и оборудване. Не им трябваха. Сафир беше сигурен, че носят пистолети под мишниците и ножове в джобовете. Опасяваше се именно от ножовете. Пистолетите са бързи за разлика от ножовете. Двамата пред него със сигурност умееха да боравят с тях много бавно и изобретателно. Сафир беше сигурен в това, защото веднъж му се случи да види една от жертвите им. Далеч в пустинята. Леко разложена. Дори на ченгетата им беше нужно време, за да определят пола на трупа. Което не беше изненада, защото външни полови белези липсваха.
Сафир набра един номер. Насреща вдигнаха след три позвънявания.
— Докладвай — рече Сафир.
— Бъркотията е голяма — отвърна неговият човек.
— Това е ясно. Трябва ми повече.
— Оказа се, че контактите на Роси са някакви типове в Небраска. Фамилия на име Дънкан, която е в паника заради някакъв тип, който броди наоколо. Това най-вероятно няма нищо общо, но според Роси тези Дънкан ще шикалкавят, докато въпросният тип не бъде отстранен. За да се оправдаят за закъснението, защото вече са обявили, че именно той е виновен. Роси е на мнение, че това са глупости, но нещата се въртят в кръг. Той е убеден, че нищо няма да стане, преди да заловят тоя тип. Изпратил е свои хора на място, които работят по въпроса.
— Добре ли работят?
— Предполагам, че правят всичко, което могат.
— Кажи на Роси да ги притисне. Трябват ни бързи резултати. Гледай да му обясниш, че не се шегувам, ясно? Предай му, че и аз имам гости. Ако пострадам от тая история, той ще пострада два пъти повече.
Ричър помнеше пътя до къщата на доктора от предишната нощ. На светло нещата изглеждаха различни. По-открити, по-малко тайнствени. Тесни ивици асфалт, леко издигнати над околната земя. Незащитени от храсти или дървета. Утринните изпарения се бяха вдигнали и се бяха превърнали в нисък облак на сто и петдесет метра над земята. Небето хвърляше разсеяна светлина върху всичко наоколо без блясък и без сенки.
Но Ричър пристигна без инциденти. Обикновена, с нищо незабележителна фермерска къща в средата на парцел от осем декара, заобиколен от телена ограда. На дневна светлина къщата изглеждаше нова. На покрива имаше сателитна чиния. Нямаше коли на алеята. Нямаше тъмносин шевролет. Съседи също липсваха. Най-близката къща беше поне на километър и половина. Земята зад оградата беше гола и замръзнала в очакване на пролетната оран и сеитба. От двете страни на пътя също нямаше нищо друго освен черна пръст. Равна и безлична чак до хоризонта. Очевидно докторът и съпругата му не обичаха градинарството. Парцелът им беше изцяло покрит с трева — от стълбовете на оградата чак до основите на къщата. Никакви храсти, никакви иглолистни насаждения, никакви цветни лехи.
Ричър паркира на алеята и се насочи към входната врата, оборудвана с шпионка. Малка стъклена леща, наподобяваща едра водна капка. Нещо обикновено за големия град, но не и за усамотените къщи в провинцията. Вдигна ръка и натисна звънеца. Наложи му се да почака доста. Явно не беше първият посетител за деня. По-вероятно бе третият. Това обясняваше неохотата на доктора и съпругата му да отворят вратата. Но все пак я отвориха. Шпионката потъмня за миг, после отново просветля. Вратата бавно се отвори навътре. На прага се появи жената, която беше срещнал през миналата нощ. Изглеждаше малко изненадана и много облекчена.
— Ти ли си — промълви тя.
— Да — кимна той. — Не са те.