— Двеста и осемдесет стъпала.
— Предостатъчно. Къде стана?
— Това е извън професионалните ти интереси.
— Какво се случи после?
— И това е извън професионалните ти интереси.
— Но е било наскоро, нали?
— Все едно, че беше вчера — въздъхна Ричър. — А сега хващай иглата.
Беше голяма игла. Докторът излезе за малко и се върна със спринцовка от неръждаема стомана — огромна, като за кон. Накара Ричър да съблече ризата си и да опре лакти на масата. Иглата потъна дълбоко в ключицата му отзад. Ричър усети как пронизва някакви мускули и сухожилия. Докторът натисна буталото, бавно и стабилно. Ричър почувства как течността прониква в тялото му. Ключицата моментално се разхлаби, болката се стопи. В реално време, сякаш с вълшебна пръчица. Докторът се прехвърли на другото рамо и повтори процедурата. Резултатът беше същият.
— Прекрасно! — не се сдържа Ричър.
— За какво искаш да говорим? — безстрастно попита докторът.
— За отдавна случили се събития. Когато жена ти е била още дете.
24
Ричър отново облече ризата. После тримата взеха големите чаши с вряло кафе и се прехвърлиха в дневната — тясно и дълго помещение с разположени под прав ъгъл мебели. Едната стена беше заета от огромен телевизор с плосък екран, стъпил на масивен шкаф с аудио-визуална техника. Отделните компоненти бяха свързани с дебели кабели. От двете страни на телевизора бяха поставени солидни, очевидно професионални тонколони. Другата стена беше заета от широк прозорец с дръпнати пердета, от който се разкриваше прекрасна гледка към безбрежното поле. Морава, потънала в зимен сън, мрежеста ограда на масивни метални стълбове, а след това гола земя. Нищо друго освен гола земя чак до хоризонта. Никакви възвишения, никакви долчинки. Никакви гори и поточета. Но и никакви джипове или пикапи. Нищо не помръдваше. Ричър си избра кресло, от което можеше да наблюдава както вратата, така и панорамата през прозореца. Докторът се настани на канапето, а жена му седна до него. По лицето й личеше, че няма желание за разговор.
— На колко години беше, когато изчезна детето на Дороти? — започна без увертюри Ричър.
— На четиринайсет — отвърна тя.
— С шест години по-голяма от Сет Дънкан — пресметна Ричър.
— Някъде там.
— Не си била от неговото поколение.
— Не.
— Спомняш ли си кога го видя за пръв път?
— Смътно. Била съм девет или десетгодишна. Хората говореха. Помня по-скоро тези разговори, отколкото самото събитие.
— Какво говореха хората?
— Че какво можеха да говорят? Никой не знаеше нищо. Информация липсваше. Мислеха, че е някакъв роднина. Може би сирак след автомобилна катастрофа в някой друг щат.
— А семейство Дънкан не предложи ли някакви обяснения?
— Защо да го правят? Това си беше тяхна работа.
— Какво се случи, когато изчезна детето на Дороти?
— Беше ужасно. Като някакво предателство, от което хората се променят. Такава случка те плаши, но инстинктивно очакваш щастлив край. Трябва да има щастлив край. Но в онзи случай щастлив край нямаше.
— Дороти смята, че това е дело на Дънкан.
— Знам.
— Каза, че ти си я подкрепила.
— Вярно е.
— Защо?
— А защо не?
— Била си на четиринайсет, а тя на трийсет. Може би на трийсет и пет. Два пъти по-възрастна от теб. Едва ли е било солидарност между две жени, две майки или две съседки. Не и в нормалния смисъл на думата. Знаела си нещо, нали?
— Защо питаш?
— Наречи го професионален интерес.
— Това се случи преди четвърт век.
— По-скоро вчера от гледна точка на Дороти.
— Ти не си тукашен.
— Знам — кимна Ричър. — Аз просто пътувам за Вирджиния.
— Ами върви си там.
— Не мога. Все още не. Не и докато подозирам, че това ужасно престъпление е дело на фамилията Дънкан и е останало ненаказано.
— Какво значение за теб има това?
— Не знам, но има. Не мога да го обясня.
— На фамилията Дънкан й се разминават доста неща, повярвай ми. Това се случва всеки ден.
— Не ме интересуват другите неща — поклати глава Ричър. — Пет пари не давам на кого му извозват реколтата и колко му струва. С това и сами може да се справите.
— През онази година аз бях детегледачка у семейство Дънкан — промълви съпругата на доктора.
— И?
— Те нямаха нужда от детегледачка, защото почти не излизаха. Всъщност излизаха често, но бързо се прибираха. Сякаш играеха някаква игра. За камуфлаж. Някак неохотно ме връщаха у дома. Сякаш ми плащаха да остана с тях. С всичките четирима, а не само със Сет.