В стаята настъпи тишина. Ричър извади ключа на кадилака от купата, подаде на доктора ключа от пикапа и се насочи към вратата.
Сет Дънкан седеше на кухненската маса срещу баща си, притиснат от двете страни от чичовците си Джонас и Джаспър. Четиримата бяха мрачни и сдържани, защото не бяха сами. Роберто Касано се беше облегнал на мивката, а колегата му Анджело Манчини подпираше вратата. Касано приглаждаше с длани ризата и предната част на панталоните си, въпреки че изглеждаха безупречно изгладени. Манчини беше пъхнал пръсти под колана си, сякаш уморен от шофирането. Но целта им беше да покажат кобурите с пистолетите, които висяха под мишниците им. Колт, модел „Дабъл Игъл“. Полуавтоматици, изработени от неръждаема стомана. Абсолютно еднакви. Мъжете от фамилията Дънкан вече бяха успели да ги разгледат. По тази причина седяха и мълчаха.
— Обяснете ми още веднъж — въздъхна Касано. — Убедете ме. Как непознатият пречи на доставката?
— Аз казвам ли на шефа ти как да си управлява бизнеса? — мрачно попита Джейкъб Дънкан.
— Предполагам, че не.
— Точно така. Защото бизнесът си е негов. Сигурно има хиляди подробности, от които нищо не разбирам. Затова предпочитам да не му се меся.
— Мистър Роси също не се меси във вашия бизнес. Освен ако остане неудовлетворен.
— В такъв случай му пожелавам да си потърси друг източник.
— Със сигурност ще го направи. Но в момента имате договор.
— Ще го изпълним.
— Кога?
— Веднага след като непознатият се разкара.
Касано с досада поклати глава.
— Трябва да смените тактиката, момчета — обади се Манчини. — Ние приемаме, че непознатият е бил някъде из околността, но вече го няма. Използва пикапа на двамата глупаци, които сте му изпратили снощи. Скрил го е някъде. Него трябва да търсите. Налага се отново да проверите пътищата наоколо.
Кадилакът на Сет Дънкан беше достатъчно нов, за да разполага с всички екстри, но и достатъчно стар, за да напомня за едни по-спокойни времена. Изобщо не можеше да се сравнява с последните модели на беемве и мерцедес, предпочитани от юпитата с пари. Но можеше да се конкурира по удобства със самолетите и влаковете за пътуване на дълги разстояния, подобно на всичките си събратя независимо от годината на производство. Ричър много го хареса. Един наистина добър автомобил. Дълъг, широк, тежък почти два тона. С безупречен и почти безшумен двигател и просторно купе, в което имаше всички удобства за пътниците.
Черен на цвят, с черен кожен салон и затъмнени стъкла. Отлична аудиосистема и три четвърти пълен резервоар.
Ричър седна зад волана, измести седалката максимално назад и изкара колата от гаража. Направи маневра зад къщата и излезе на двупосочния път. Кадилакът се движеше меко и безшумно. Пейзажът беше непроменен. Прав като стрела път с равна земя от двете страни и облаци отгоре. Липсваше каквото и да било движение. След петнайсет километра се появи изоставена къща, пред която личаха останките от землист паркинг, обрасъл с гъсти шубраци. Прозорците и вратите на къщата бяха заковани с дъски. От там до хоризонта нямаше абсолютно нищо.
Роберто Касано напусна къщата на Джейкъб Дънкан през задната врата и се отдалечи по обраслата със суха трева алея. Далеч на север се издигаше тънък стълб дим. Опожареният джип все още димеше. Дело на непознатия.
Касано се огледа и набра номера на Роси.
— Не отстъпват от версията си, шефе — докладва той, когато насреща вдигнаха. — Няма да получим доставката, преди да хванат непознатия.
— Това е безумие — рече Роси.
— На мен ли го казваш? — изпъшка Касано. — Сякаш съм Алиса в Страната на чудесата.
— Достатъчно ли ги притиснахте?
— Тези Дънкан ли имаш предвид? Точно това щях да те питам. Колко искаш да ги притиснем?
Настъпи продължителна пауза, наситена с напрегнато дишане.
— Работата е там, че стоката им е първо качество — въздъхна Роси. — Никъде няма да ми предложат такава. Не мога да намеря дори два пъти по-лоша от нея. Затова не мога да ги жертвам. Надявам се да ги използвам още дълго време. Няма две мнения по този въпрос.
— И така?
— И така, ще им играем по свирката. Открийте шибания непознат!
Докторът излезе от вратата и закова поглед в пикапа. Не искаше да се качва в него. Не искаше да го кара. Не искаше да го видят в него. Не искаше дори да го приближава. Автомобилът принадлежеше на фамилията Дънкан и бе присвоен по унизителен за фамилията начин. Следователно използването му по какъвто и да било начин щеше да бъде изтълкувано като провокация. Или като пълно безумие. Щяха да го накажат жестоко, веднъж и завинаги.