— Някога да си виждал по-добра стока? — попита със затаен дъх той.
— Казвай направо! — извика раздразнено Махмейни.
— Има пропукване по веригата.
— Веригите не се пропукват, а имат слаби звена. Признаваш ли, че ти си слабото звено?
— Изразих се образно и това е всичко. Затруднения по пътя. Някакво препятствие. Откачена работа, истински Параграф двайсет и две.
— И?
— Целта е обща за всички ни. Всички искаме доставката, но няма да я получим, преди да отстраним препятствието на пътя. Такива са фактите за съжаление. Никой не може да направи нищо. Всички сме жертви. Затова те моля да забравим противоречията и да се обединим в името на общата цел. За ден-два, не повече.
— Как?
— Искам да разкараш хората си от офиса ми и да ги изпратиш в Небраска. Аз ще изпратя моите. Ще разрешим проблема само ако работим заедно.
Махмейни замълча. На практика и той беше звено по веригата също като Сафир и Роси, когото познаваше много добре. Също като фамилията Дънкан, която също познаваше. Също като Ванкувър. Познаваше и региона, защото го беше проверил лично. Всички бяха брънки по веригата с тази разлика, че той беше предпоследната и беше подложен на най-голям натиск. Над него бяха единствено саудитците — изключително богати и зли хора. Много лоша комбинация.
— Искам десет процента отстъпка — рече той.
— Имаш я — отвърна Сафир.
— Обади ми се, когато си готов с детайлите.
Докторът паркира зад фоайето на мотела, между закръглените стени и мястото за отпадъците и цистерните с пропан-бутан. Залепи пикапа до задницата на стария понтиак на Винсънт. Не беше най-доброто място. Пикапът лесно можеше да бъде забелязан от север и юг. Но той не разполагаше с друга възможност. Излезе на студа и се зае да оглежда пътя. Нищо. Никакво движение.
Винсънт беше във фоайето и се бе отпуснал в един от червените плюшени фотьойли. Не правеше абсолютно нищо. Окото му беше насинено, долната му устна беше разцепена, а на бузата му се виждаше оток с големината на кокоше яйце. Фактически пораженията му бяха същите като тези на доктора. Бяха като близнаци.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита докторът.
— Имам страшно главоболие — промълви Винсънт.
— Искаш ли болкоуспокоителни?
— Никакви болкоуспокоителни няма да помогнат. Искам този кошмар да свърши и нищо друго. Искам този човек да довърши онова, което започна.
— Той вече пътува за Вирджиния.
— Много добре.
— Каза, че пътьом ще се отбие при общинските ченгета. И ще се върне обратно, ако открие нещо нередно в разследването отпреди двайсет и пет години.
— Това е стара история. Сигурно отдавна са изхвърлили папките.
— Той каза, че не са.
— Значи няма да му ги покажат.
— Той каза, че ще му ги покажат.
— Но какво ще открие в тях? Какво може да е пропуснало следствието преди толкова време? Според мен думите му означават, че никога няма да се върне. Просто смекчава удара. Трябва му някакво извинение, че се измъква. На практика просто ни зарязва.
В странното кръгло помещение се възцари тишина.
— Имаш ли нужда от нещо? — повтори докторът.
— А ти? — вдигна глава да го погледне Винсънт. — Може би едно питие?
— Разрешено ли ти е да ме обслужваш?
— Малко късно е да се тревожим за тези неща, не мислиш ли? Казвай искаш ли питие.
— Не — отказа докторът. — По-добре да не пия. — Помълча малко, после добави: — Всъщност налей ми едно. За из път.
Сафир набра номера на Роси.
— Искам двайсет процента отстъпка — обяви той.
— Срещу какво?
— Срещу помощ от моя страна. Ще изпратя хората си там, където поиска.
— Петнайсет, защото помагаш и на себе си.
— Двайсет — остана непреклонен Сафир. — Защото ще изпратя и други хора освен моите.
— Как така?
— И аз имам гости като теб. Двама. В момента са тук и ме дундуркат. Мисля, че вече ти го казах. Нима си въобразяваш, че ще изтегля своите хора от офиса ти, без някой да разкара моите гости? Това няма как да стане. Вече се свързах с клиента си. Той също прие да изпрати част от своите хора. Нещо като саможертва, ама на практика не е така. Всички искаме да участваме в разпределението на тортата.
Роси помълча известно време, после кимна.
— Така да бъде. Това е добре. Даже много добре. На място ще се появят общо шестима от нашите хора, които бързо ще си свършат работата.
— Детайлите — рече Сафир.
— Най-близкото населено място е на сто километра на юг — започна Роси. — Там е общинската администрация. Има само един хотел — „Кортярд Мариот“. Моите хора са отседнали в него. Ще им кажа веднага да се приберат и да резервират още две стаи. Ще започнат акцията в момента, в който всички се съберат там.