Двупосочният път беше прав като стрела. Кадилакът се движеше със сто километра в час. Точно петдесет минути по-късно той мина покрай самотно заведение, кацнало на десния банкет. Малка схлупена дървена постройка с реклами за бира по немитите прозорци. Отпред бяха паркирани три коли, а на табелата над тях пишеше „Килиите“. Доста сполучливо наименование, рече си Ричър. Гледано отдалеч, заведението спокойно можеше да мине за общински затвор — като онези от старите каубойски филми. Той профуча покрай него, без да намалява скоростта. След километър-два на хоризонта се появи водонапорна кула с реклама на „Тексако“ на върха. Ето я цивилизацията. Или поне късче от нея. Населеното място беше малко, с десетина шахматно подредени ниски постройки. Сякаш някой ги беше захвърлил посред пустошта.
Осемстотин метра по-нататък се появи билборд на Търговската камара, който предлагаше на пътника пет различни начина да похарчи малко пари. Два ресторанта, ако е гладен. Единият на самообслужване, другият не. Имената им не му говореха нищо. Не бяха част от големи вериги. Сервиз за дребни услуги и за смяна на гуми. Единствената възможност за преспиване предлагаше хотел на име „Кортярд Мариот“.
27
Ричър профуча покрай билборда, после намали скоростта и се огледа напред. От опит знаеше, че основният бизнес в подобни градчета е разположен някъде около центъра. Общинските служби и полицейското управление трябваше да са някъде там, след две-три пресечки. А може би и повече. Това имаше пряка връзка с местните данъци и такси. Не могат да ти вземат пари за паркинг, ако си оставиш колата в някоя странична уличка.
Той намали още малко и се плъзна край първата сграда от алуминиеви плоскости вляво от пътя. Беше закусвалня. Вероятно онази, за която се споменаваше на билборда. Същата, за която Дороти беше подхвърлила по време на закуската. Тук общинските ченгета пиеха първото си кафе за деня и се тъпчеха с понички. А може би се отбиваха и за следобедната си закуска. Пред вратата беше паркиран черно-бял додж патрулка. Плюс два кални и очукани пикапа, вероятно собственост на местни фермери. От другата страна на улицата имаше бензиностанция на „Тексако“ с три сервизни клетки. От нея започваше поредица от магазинчета, пръснати от двете страни на пътя. Железария, магазин за алкохол, банка, сервиз за гуми, магазин за трактори на „Джон Диър“, бакалница, аптека. Улицата беше широка и кална, с диагонални места за паркиране от двете страни.
Ричър прекоси целия град и излезе на истински кръстопът с указателни табели. Табелата вляво сочеше към фабрика за етанол. Надясно се намираше болницата, а направо, след още сто километра, бе междущатската магистрала И-80. Той направи обратен завой и пое натам, откъдето беше дошъл. На север. Вдясно имаше три пресечки, вляво — също. Всички носеха имената на хора. Вероятно на първите заселници в Небраска или пък на прочути футболисти или треньори. А може би и на шампиони в отглеждането на царевица. Зави по първата вдясно на име „Макнали“. В дъното й се издигаше хотел „Мариот“. Часът беше четири следобед. Лоша работа. Архивните папки трябваше да бъдат или в управлението, или в общинските архиви, където се работеше до пет. Ричър разполагаше само с един час. Това беше всичко. Трябваха му поне трийсет минути, за да получи достъп до тях, но със сигурност те представляваха купища хартия и той едва ли можеше да ги прегледа в рамките на останалите трийсет. По всичко личеше, че операцията трябваше да бъде отложена за следващата сутрин.
А може би не.
Струваше си да опита.
Продължи напред и огледа хотела. Не знаеше каква е разликата между обикновен „Мариот“ и „Кортярд Мариот“. Може би единият беше небостъргач, а другият — ниска постройка. Този тук беше от вторите. Двуетажна сграда във формата на Н, с централно фоайе между двете скромни крила. Паркингът побираше двайсетина коли, но заетите места бяха само две. Същото беше и положението отзад — още двайсет паркоместа, от които само две заети. Така бе през зимата в тази пустош.
Ричър зави наляво и отново се насочи на север, като се движеше успоредно на главната улица. Пред очите му се появи и другият ресторант. На рекламата до вратата пишеше, че специалитетът на заведението са ребърца на скара по рецепта от Канзас. Той направи още един ляв завой, излезе на главната улица и спря пред закусвалнята. Патрулката още беше там. През витрината се виждаше, че вътре няма много клиенти. Две ченгета, трима цивилни и една сервитьорка. Плюс готвачът зад шубера.