Ричър заключи кадилака и влезе. Ченгетата седяха един срещу друг в близкото сепаре. И двамата бяха дебели и заемаха почти цялата пейка, предназначена за трима. Единият беше на възрастта на Ричър, а другият по-млад. Носеха сиви униформи със значки, отличителни знаци и табелки с имената. По-възрастният се казваше Хоуг. Ричър го подмина, после рязко спря и се обърна.
— Ти си Хоуг, нали? — втренчи се в лицето на полицая той. — Не мога да повярвам!
— Моля? — изненадано го погледна онзи.
— Операция „Пустинна буря“, нали? В Залива, през деветдесет и първа? Помня те много добре.
— Съжалявам, приятел, но от деветдесет и първа насам изтече много вода — объркано отвърна ченгето. — Ще трябва да ми помогнеш.
— Аз съм Ричър, от елитната сто и десета специална част на Военната полиция.
Полицаят избърса длан в панталоните си и пое подадената ръка.
— Дори не помня дали сме имали контакт с вас — промърмори той.
— Наистина ли? Мога да се закълна, че сме се срещали. Може би в Саудитска Арабия преди „Пустинна буря“?
— Не, по това време бях в Германия.
— Не мисля, че беше в Германия. Но помня името ти. Лицето също. Да не би брат ти да е служил в Залива? Или някой братовчед?
— Имах един братовчед там — кимна ченгето.
— И си приличате?
— По онова време може би. Но не много.
— Ето откъде ми е позната физиономията ти. Добро момче, нали?
— Аха.
— И добър войник, доколкото си спомням.
— Прибра се у дома с „Бронзова звезда“.
— Знаех си. Седми корпус, нали?
— Не. Втори бронетанков.
— Трета дивизия?
— Точно така.
— Знаех си — повтори Ричър.
Беше прибягнал до древния трик на всички гадатели. Вкарваш събеседника си в безкраен низ от въпроси, изискващи едносрични отговори, да или не. Коригираш погрешните и за нула време създаваш атмосфера на доверие. Прост психологически подход, който изисква внимателно изслушване на отговорите и съответната настройка. Повечето хора с име на ревера обикновено забравят това, поне в началото. Много ченгета са бивши военни. Повечето. А ако не са, все някой от големите им семейства е служил в армията. Брат, братовчед, някой друг роднина. Сигурна работа. „Пустинна буря“ беше главната военна операция на това поколение мъже. Най-голямата бойна част беше Седми корпус, а получилият „Бронзова звезда“ герой почти сигурно бе служил в Трета дивизия, която беше ударният отряд на корпуса. Алгоритъм на шанса. С големи изгледи за успех.
— Братовчед ти с какво се занимава в момента? — попита Ричър.
— Тони ли? Прибра се в Линкълн. Слава богу, че се уволни преди втората мобилизация. Сега работи в железниците. Има две деца — едното в гимназията, а другото в колеж.
— Страхотно. Често ли се виждате?
— От време на време.
— Нали ще го поздравиш от мен? Ричър, от сто и десета елитна част на Военната полиция.
— Сигурно ще попита ти с какво се занимаваш в момента — отбеляза полицаят.
— Аз ли? Все същата работа.
— Какво? Още ли служиш?
— Не. Исках да кажа, че си останах следовател, но вече в частния сектор. Работя за себе си, а не за Чичо Сам.
— Тук, в Небраска?
— Само временно — кимна Ричър, направи нужната пауза и подхвърли: — Хей, знаеш ли, че можеш да ми помогнеш? Ако желаеш, разбира се.
— Какво ти трябва?
— Вие сега ли застъпвате, или приключвате дежурството?
— Застъпваме. Чака ни нощна смяна.
— Може ли да седна при вас?
Ченгето на име Хоуг се отмести встрани. Виниловата седалка проскърца. Ричър седна съвсем накрая. Повърхността беше топла.
— Познавах един човек, който също служеше във Втори бронетанков. Казва се Макнали. Оказа се, че лелята на един от приятелите му живее във вашия регион. Занимава се с фермерство. Преди двайсет и пет години изчезнала дъщеря й. Осемгодишно момиченце. Жената така й не успяла да се примири. Следствието било поето от вашето управление, плюс агенти на ФБР като черешката на тортата. Според приятеля на Макнали именно ФБР оплескало нещата. А той ме нае да погледна архивите.
— Преди двайсет и пет години? — вдигна вежди Хоуг. — Тогава не съм бил тук.
— Точно така — кимна Ричър. — По онова време ние с теб сме били зелени новаци.
— Детето не е намерено, така ли? Това означава, че случаят не е приключен. Стар, но все още открит. Следователно има материали по него и все някой ще си спомни за тях.
— Точно на това се надява Макнали.
— Иска да прецака ФБР, а не на нас, така ли?