Майлс Карсън действал умно и задълбочено, но без резултат.
Ричър имаше две принципни забележки. Не е било нужно да чакат до разсъмване, за да докарат кучетата. Те спокойно са могли да работят и на тъмно. Но на практика това не бе имало особено значение, защото миризмата на Маргарет се е стопила в мига, в който се е качила на велосипеда. Разтопена във въздуха, отнесена от вятъра, погълната от миризмата на автомобилни гуми. Кучетата я проследили до края на алеята пред собствения й дом и спрели до там. Призивите с рупор хората да прегледат хамбарите и допълнителните си постройки също му се струваха странни. Как би реагирал виновният? Може би като се предаде? Но в защита на Карсън трябваше да признае, че на този етап той все още не бе подозирал престъпление. За пръв път започнал да мисли в тази посока чак в девет сутринта на другия ден, когато Дороти изпаднала в нервна криза и споделила подозренията си по отношение на фамилията Дънкан. Разпитът продължил час и половина, протоколът заел девет страници. След което Карсън поел по следата.
Но в началото членовете на фамилията Дънкан изглеждали абсолютно невинни.
Те дори разполагали с алиби. Пет години по-рано продали семейния имот, като задържали единствено Т-образния парцел, върху който били построени къщите им. Но както обикновено става в дълбоката провинция, изобщо не си направили труда да го маркират. Границите му били обозначени от плуговете на съседите. На по-късен етап решили да издигнат метална ограда. Много по-висока и по-солидна от обичайното. За целта наели четирима местни тийнейджъри, които във въпросната неделя работили чак до мръкване и копали дупки за стълбовете. Тримата Дънкан и осемгодишният Сет били неотстъпно с тях чак до мръкване. Давали указания, проверявали, помагали. Четиримата младежи потвърдили, че никой от тях не е напускал имота, никой не се е отбивал при тях. Най-малкото пък момиченце със зелена рокличка и розов велосипед.
Но въпреки това Карсън решил да ги разпита. На този етап все по-ясно се очертавали подозренията за извършено престъпление. Това наложило намесата на щатската полиция, защото районът бил под нейна юрисдикция. Разпитът на тримата мъже от фамилията Дънкан се провел в полицейското управление в околностите на Линкълн. С тях бил и малкият Сет, който бил разпитан от жени полицайки, но нямал какво да им каже. Но пълнолетните му роднини били разпитвани дни наред. Така ставало в Небраска през 80-те години. При подозрение за отвличане на дете правилата и процедурите били тълкувани доста свободно. Но задържаните не признали нищо. Доброволно предложили да претърсят фермата им. Карсън и хората му го направили много старателно, може би защото имотът е малък — само Т-образният парцел с недовършената ограда и трите къщи, построени върху него. Не открили нищо. Карсън се обърнал за помощ към ФБР, които изпратили специализиран екип, оборудван с най-модерната техника на 80-те. Но и той не открил нищо. Братята Дънкан били освободени и се прибрали у дома. Следствието било замразено.
Ричър прекоси стаята на четири крака и отвори първия кашон. Беше приключил с общия преглед, сега го чакаха детайлите.
Докторът не отговори. Просто стоеше прав, насинен, треперещ и потен.
— Къде се намира в момента Ричър? — повтори въпроса Джейкъб Дънкан.
— Бих искал да седна.
— Пил ли си?
— Малко.
— В мотела?
— Не. Прецених, че мистър Винсънт няма да ми сервира.
— Къде тогава си пил?
— У дома.
— А после отиде пеша до мотела?
— Да.
— Защо?
— Да си взема лекарската чанта, която остана в колата.
— Значи си бил пиян, когато открадна пикапа ни?
— Да. На трезва глава не бих го направил.
— Къде е Ричър?
— Не знам.
— Искаш ли едно питие?
— Питие? — ококори се докторът.
— Да, питие. Предполагам, че знаеш какво означава това.
— Бих приел една глътка.
Джейкъб Дънкан се изправи, пристъпи към кухненския шкаф и извади почти пълна бутилка „Уайлд Търки“. От съседния шкаф извади чаша. Сложи ги на масата, а после разчисти стола в ъгъла, затрупан със стари писма, кълбо вълна и чифт стари ботуши. Пренесе го в средата на стаята и го постави зад доктора.
— Сядай — покани го той. — Можеш да се обслужиш.
Докторът седна, придърпа стола по-близо до масата и отпуши бутилката. Наля си щедра доза и я глътна наведнъж. После си наля още веднъж.
— Къде е Ричър? — отново попита Джейкъб.
— Не знам.