— Ще му бъдем задължени.
— Ако Ричър реши да се върне, това би било една разумна инвестиция.
— Няма да се върне — рече Джейкъб. — Аз също си помислих за Елдридж.
— Но?
— Всичко зависи от онова, което той ще открие в архивите.
30
Ричър откри клетвена декларация от бащата на момиченцето. Дълга и подробна. Ченгетата бяха проявили съобразителност. Когато изчезват малки момиченца, бащите автоматично се превръщат в заподозрени. Бащата на Маргарет се казваше Артър Коу, по-известен като Арти. Когато изчезнала дъщеря му, той бил на трийсет и седем години. Доста стар за баща на осемгодишно дете, поне по стандартите на 80-те години. Местен, ветеран от Виетнам. Отказал оферта да обяви фермерството като единствен начин да си вади хляба, отправена му от местната служба за устройване на ветераните от войната. Поддържал становището, че просто се е прибрал у дома, след като изпълнил дълга си към родината. Смел мъж. Патриот. Когато Маргарет се качила на велосипеда и изчезнала, той поправял някакви машини в постройката в двора. Поправял ги и четири часа по-късно, когато жена му дошла да каже, че детето още не се е прибрало. Веднага зарязал всичко и тръгнал да го търси. Декларацията му беше изпълнена с чувствата, които Дороти беше споделила на закуска: надежда срещу друга надежда, убеждението, че детето се е заиграло някъде. Може би бере цветя, изгубило представа за времето. Може би всеки момент ще се върне и всичко ще бъде забравено. Дори двайсет и пет години по-късно напечатаните върху хартията думи продължаваха да излъчват шок, болка и страдание.
Артър Коу е невинен, беше заключението на Ричър.
Прехвърли се на следващата папка, озаглавена „Биография на Маргарет Коу“. Тя съдържаше обикновен и доста тънък кафяв плик, в който се побираше кратката биография на едно осемгодишно дете. Самозалепващото капаче едва ли е било навлажнявано с език, но въпреки това беше плътно затворено. Вероятно от влажния въздух в хранилището. Ричър го отлепи. Вътре имаше няколко листа и една фотография в пожълтяла пластмасова обложка. Той я извади и трепна от изненада.
Маргарет Коу имаше азиатски черти.
Виетнамски, а може би тайландски. Или пък китайски, японски или корейски. Дороти беше бяла, по всяка вероятност и Артър е бил такъв — подобно на всеки фермер, роден в Небраска. Следователно Маргарет е била осиновена. Сладко момиченце. На гърба на снимката имаше дата, под която с женски почерк беше написано: Вече почти на осем! Красива както винаги! Самата фотография беше цветна, вероятно направена от аматьор, но въпреки това много хубава. Много по-добра от моментална снимка. Беше направена с добър фотоапарат. И затова я бяха предали на полицията. Момиченце с азиатски черти, усмихнато, заело подходяща поза. Дребничко, крехко и слабичко, с доверчиви и щастливи очи. Облечено в бяла блузка и плисирана поличка.
Хубаво дете.
В съзнанието на Ричър отново прозвуча мрачният глас, който вече познаваше. Чувам писъците на призрака, човече. Чувам стенанията и риданията му. Ей тук, в мрака.
Реши, че е време да направи кратка почивка.
На сто километра на север Дороти Коу отвори фризера и извади един свински котлет. Той беше част от прасето на приятел, заклано на километър-два от дома й. Част от нещо като кооператив, създаден за взаимопомощ в трудни времена. Дороти оряза тлъстините, после поръси месото с черен пипер, горчица и няколко зрънца кафява захар. Прехвърли го в тавичка, която сложи във фурната, а после подреди приборите на масата. Нож, вилица, чиния. До тях кацна чаша с вода от чешмата, поставена върху прегъната на две книжна салфетка. С това подготовката за вечерята приключи. Вечеря за сам човек.
Ричър беше гладен, защото пропусна обяда. Позвъни на рецепцията и помоли да го свържат с рум сървиса. Човекът, който му даде стаята, се извини, че в хотела не предлагат такава услуга, а после спомена за ресторантите, които Ричър вече познаваше от рекламите. Каза, че и двата разполагат с отлична кухня. Може би беше извънщатен служител на Търговската камара.
Ричър облече шубата и тръгна към фоайето. На рецепцията се регистрираха двама нови гости, и двамата мъже. Имаха вид на хора от Близкия изток. Може би бяха иранци. Дребни, с измачкани дрехи, неособено чисти. Ричър срещна погледа на единия от тях, любезно му кимна и се насочи към изхода. Навън беше тъмно и студено. Реши да отиде в закусвалнята за закуска, а да вечеря в другия ресторант — онзи със специалитета печени ребърца. Зави надясно и забърза по задната уличка.