Фермата на братята Дънкан се споменаваше в три от рапортите. Всички бяха ходили там, с изключение на хеликоптерния екип. Първо местната полиция, после местната и щатската заедно, след това само щатската, а накрая и ФБР. Доста посещения за такова малко място. Претърсването било интензивно и внимателно, може би защото малкият имот предизвиквал по-голямо подозрение. Въпреки че оттогава бяха изминали двайсет и пет години, Ричър ясно го усещаше между редовете. Селски ченгета. Объркани и неориентирани. Сякаш братята Дънкан бяха ненавиждали земята си. Сякаш, ако можеха, биха се отървали от всеки излишен метър от нея. На практика бяха запазили само алеята, която водеше към къщите им. С малко банкет отстрани и няколко квадратни метра под основите на сградите. Това беше всичко.
От друга страна, мястото бе толкова малко, че претърсването му не представлявало проблем. Рапортите бяха много подробни. Купчините греди за оградата били проверени една по една. Чакълът бил разровен. Верига от хора обходили терена метър по метър, забили очи в земята. Кучетата го обиколили десетина пъти, душейки буквално всичко, сантиметър по сантиметър.
Но не открили нищо.
Издирването продължило вътре в къщите. Двойно по-интензивно и сериозно в сравнение с външния оглед. Ричър беше претърсвал достатъчно къщи, за да знае колко трудно е това. Но никога не го бе правил четири пъти един след друг, с различни екипи, които не жалят труда си. Бяха проверили цялото обзавеждане, кухините, стените и подовата настилка. Той знаеше защо са го направили, въпреки че рапортите не споменаваха нищо. Със сигурност обаче бяха търсили не само изчезналото дете, но и части от него.
Не бяха открили нищо.
ФБР бе изпратило екип опитни криминалисти, които бяха действали според правилата на 80-те години. Резултатите бяха прилежно описани в дълъг документ на официална бланка, чието фотокопие беше приложено към делото. Събрани били косми, фибри и влакънца, всяка гладка повърхност била проверена за отпечатъци с най-съвременното оборудване за онова време. Със самолет от Денвър докарали специално обучено за издирване на трупове куче, което върнали обратно, след като то не подушило нищо. В продължение на дванайсет часа без прекъсване къщите и пространството около тях били изследвани от криминалисти с различни умения.
Не открили нищо.
Ричър затвори папката и в душата му се промъкна онова странно чувство, което със сигурност бяха изпитали и разследващите екипи преди много години: чувството, че досието изстива.
На сто километра на север Дороти Коу стоеше пред мивката и миеше съдовете от вечерята си. Чинията, вилицата и ножа, после чашата. Накрая изтърка тавичката, която беше използвала за котлета. Подсуши всичко със суха ленена кърпа, после прибра чинията и чашата в шкафа, сребърните прибори в чекмеджето и тавичката под мивката. Изхвърли използваната салфетка в кофата за боклук, избърса масата и пъхна стола под нея. После излезе навън за глътка чист въздух. Възнамеряваше да поседи малко, а после да си легне. Беше решила да стане рано сутринта и да отскочи до мотела. Мистър Винсънт със сигурност щеше да се нуждае от помощ, за да оправи счупеното огледало зад бара. А може би щеше да залепи и счупената дръжка на чашата с логото на НАСА.
Ричър седеше сред разхвърляните папки на пода в хотелската стая. Часът беше десет вечерта. Бе свършил работата доста преди полунощ. Стана, прибра документите обратно, а после подреди единайсетте кашона в средата на стаята. Две купчини по четири, една от три. Пристъпи към телефона на нощното шкафче, натисна деветка за външна линия, а после набра оператора, който Дороти Коу беше използвала преди двайсет и пет години, за да съобщи за изчезналото дете. Оказа се, че номерът е същият и все още действа. Когато насреща вдигнаха, той поиска да го свържат с Хоуг. Ей така, без да се надява, че може да го хване. Но след едно остро изщракване и кратка пауза полицаят вдигна слушалката.
— Приключих — рече Ричър.
— Откри ли нещо?
— Свършили сте отлична работа. Няма от какво да се безпокоиш. А аз мисля да тръгвам.